Война, съвременност и история

Войната в съвременния свят придоби нови измерения. За света извън Украйна нейният ход, разрушения и жертви преминава изцяло през информационния филтър и контрол на англосаксонската пропагандна машина. За първи път действията на европейския, английския и американския висш политически ешелон и непрекъснато увеличаващите се икономически санкции срещу Русия са основна част от публичното пространство. Това обаче поставя повече въпроси, отколкото да формира решения за бъдещето, най-вече на Европа.

Изливащият се рог на финансовото и военно изобилие върху Киев и бежанците от Украйна, създава казус, който вкарва всяка една от държавите от ЕС в дългосрочна политическа, икономическа и финансова криза. Нов момент е решението на Международния валутен борд да дари, а не да кредитира Киев. Впечатляваща е информацията, че Киев се нуждае от пет милиарда долара на месец, а Зеленски иска седем.

За военно-промишления капитал, за който една година без война е колосална загуба на печалби, настъпи златно време. Също така политическите и икономическите катаклизми и решения вече устойчиво се мотивират не с пандемията от корона вирус, а с войната в Украйна. Интересно бе да се научи, че Мадрид и Рим в последно време оправдават вътрешнополитически решения със събития в другия край на Стария континент.

Нов момент е и колосалната политическа енергия, насочена срещу Русия и президента Путин. Постоянното и целенасочено насаждане на омраза и агресия и на съзнателно елиминиране на истината, са впечатляващи. Странното е, че се утвърждава тезата за руската инвазия в Украйна, но удобно никой не споменава за инвазията на Турция в Ирак и подготвяната от нея поредна военна операция в северна Сирия.

Прилага се избирателен подход, при който специалната военна операция на Русия в Украйна е инвазия, а подобни действия на Турция в Ирак се подминават с мълчание и без политическа оценка. Сценариите явно са различни, а вниманието на участниците (европейците) не трябва да се раздвоява, за да не започнат да си задават неудобни за сценаристите въпроси.

За голямо съжаление България не само е вкарана в украинския казус, но през последните дни ѝ се внушава, че трябва да изпълни своя дълг към Украйна!?! Бившият президент П. Порошенко и настоящият министър на външните работи Д. Кулеба упорито прокарват тезата, че „защитавайки Украйна, те защитават Европа и България“. Обидно, ние все пак сме в Европа! Всяко отделяне означава вкарване в сценарий, който едва ли е в защита на българския национален интерес. По-вероятно е да говорим кой ще получи голямата комисионна за негласно продаваните от София боеприпаси.

Предполага се, че след посещението на водената от премиера К. Петков делегация от представители на коалицията в Киев, ще се стигне до конкретно политическо решение. Още по-интересно става след призива на Кирил Петков гражданите да даряват средства за военни помощи за Украйна. Излиза, че ние, защитавайки мира, подкрепяме войната! Факт е, че българският неутралитет във война, която е чужда, е гаранция за някаква относителна независимост. Интересно срещу какво ще ни я разрешат? Може би срещу свалянето на ветото за еврочленството на Северна Македония?

Опитите да се вкара България в директен сблъсък с Русия е също така опит да се заглуши (ако може и да изчезне) историческата памет за събития, които поставиха началото на съществуващата и днес Трета българска държава. Преди 145 години, на 24 април 1877 г. Манифестът на руския император Александър II поставя началото на последната руско-турска война, която доведе до българското Освобождение. Всяко елиминиране или мълчаливо подминаване е незаслужен удар срещу героите, дали живота си за освобождението ни. Много спорове, дискусии и политически инсинуации се вихрят вече три десетилетия по въпроса за освободителната война 1877-1878 г.

Има няколко основни акцента, които определят спецификата на войните, които Русия води срещу Османската империя, най-вече през XIX век. Подобно на всяка друга империя тя преследва своите интереси за разширяване на територии и влияние. Неоспорим факт е обаче, че всяка от войните (освен Кримската от 1853-1856 г.) завършват с освобождението на някой от православните народи от османска власт. В „болния човек край Босфора“ (Османската империя) през този период икономическа инвазия осъществяват Великобритания и Франция, но войните се водят от Русия. Няма как да се пренебрегне фактът, че най-вече в руско-турската война от края на 70-те години на XIX век за българското освобождение дават живота си руснаци, българи, финландци, румънци и много националности от Руската империя.

Не може да се подмине и друг важен факт, който е съществена част от легитимирането на всяка една държава. Сан-Стефанският договор на граф Игнатиев от 3 март 1878 г. очерта реалните български граници, но Берлинският конгрес от юли с. г. грубо ги преначерта и постави началото на многобройни етнически и религиозни проблеми, включително и на най-горещия в момента македонски въпрос. Неизброими са българските и международни документи, които по неоспорим начин доказват генезиса и развитието на този български национален въпрос.

Историческата памет трудно може да бъде пренебрегната предвид създадените през годините многобройни материални и нематериални паметници на българската благодарност към освободителите. Има и един неизвестен факт, който в близко бъдеще ще стане обществено достояние. Едва ли много хора знаят, че Докторският паметник в центъра на София е построен по предложение и с доброволни средства на руското медицинско съсловие, участвало във руско-турската война.

Историята е пълна с политика, инсинуации и разрушителни сценарии. Необходимо е обществата да знаят важните за тях истини. Кой и кога ги е освободил и как собствените им политици съумяват или не да отстояват техните национални интереси. България през последните десетилетия е постоянен обект на разрушаване и обезценяване. Нейното бъдеще е свързано с известната фраза, приписвана на цар Борис III „винаги с Германия и никога срещу Русия“.

Империите работят за собствените си интереси. Историята на всяко общество преминава през събитията, определящи неговото начало и развитие. Факт е, че българската история през последните 145 години е тясно свързана с многозначна Русия. Двустранните отношения преминават през зигзага на противоречията и приятелството.

Не трябва да се забравя, че нашето общество е доказало своята жизненост не толкова чрез послушание, колкото чрез своята непредсказуемост и неочаквана от другите интелигентност. Войната в съвременния свят няма как да бъде решена без истинската историческа памет. Това е бъдеще. За България истината е в руско-турската война 1877-1878 г., поставила началото на тази държава, която продължава да съществува и днес. А това е най-важното за нас, българите.