САЩ: Хронология на експанзията и анексиите (IV ЧАСТ)

Важен обект на експанзията на САЩ се явява Северна Калифорния. Тази обширна мексиканска провинция (а от 1824 г. една от териториите на Мексико), богата с полезни изкопаеми, към средата на 20-те години на XIX в. е имала около 23 500 жители, от които приблизително 85 % са индианци. От началото на деветнадесетото столетие покрай нейните брегове започват да се появяват корабите на американски и английски търговци, купуващи и заменящи с местното население кожи на калан (морска видра). С течение на времето ресурсите от ценни необработени кожарски стоки се изчерпвали. От 20-те години първо място в търговията заемат кожите, мазнината, продоволствие и топливо за китобойците, в обмен от Изтока на САЩ били доставяни скобни изделия, дрехи, обувки, мебел и други товари. Постепенно в Монтерей, Лос Анджелис и други пунктове на Калифорнийското крайбрежие възникнали селища на търговци и лавкаджии, пристигнали от Нова Англия. Някои от тях представлявали крупни търговски компании от източните щати. Установилият се в Калифорния от 1832 г. Томас Оливър Ларкин, с прозвище „Бостънец“, извършвал търговия с кожи, дървесина, захар, спиртни напитки, промишлени изделия по цялото Тихоокеанско крайбрежие на Америка, занимавал се и с лихварство.

По следите на първата сухоземна експедиция на Джедедия Смит (Jedediah Smith, 1826-1828 г.), в продължение на 30-те години на XIX в., в Калифорния от изток проникват група ловци на ценни необработени кожарски стоки. Преломен момент в американската колонизация на Калифорния се явява 1841 г., когато част от група преселници, движеща се по Орегонската пътека, завива от горното течение на река Снейк на югозапад и достига долината на река Сан Хоакин. През 1843 г. там се появяват още стотина колонисти. Някои от тях се установяват по долината на река Сакраменто, където емигриралият в САЩ швейцарец Джон Сатер основава колонията Нова Хелвеция. През 1841 г. той закупува от руските власти крепостта Рос. Голямо значение за усвояването на Калифорния от американците има експедицията на Джон Чарлз Фриймонт (John Charles Frémont, 1818-1890 г.) която, преодолявайки планинските хребети на Сиера Невада, през март 1844 г. достига Тихия океан.

През 1845 г. по Калифорнийската пътека, отклонила се от Орегонската пътека, в долината на Калифорния пристигат около 250 човека. Американците съставляват множеството сред чуждестранните колонисти, общата численост на които в течение на първата половина на 40-те години на XIX в. нараства от 400 на 700 души. Те общували съвсем малко с местното население, държали се обособено и обикновено даже не знаели испански език, но въпреки това постоянно се намесвали в борбата между политическите групировки в Калифорния.

Проявявайки значителен интерес към отдалечената и слабо контролирана от мексиканските власти територия, правителството на САЩ още в периода на втория мандат на президента Ендрю Джексън (Andrew Jackson, 1829-1837 г.) се опитва да купи поне част от Калифорния, включвайки пристанището Сан Франциско, но безуспешно. Също толкова безрезултатни се оказват опитите, предприети в тази посока от администрацията на президента Джон Тейлър (John Tyler, 1841-1845 г.). През октомври 1842 г. американски военни кораби под флага на командващия тихоокеанската ескадра комодор Джонс, във връзка с лъжливи слухове за начало на война между САЩ и Мексико, окупират Монтерей. Поради преждевременността на тази акция, инцидентът бил бързо ликвидиран, но той нагледно свидетелствал за намеренията на САЩ по отношение на Калифорния. В тяхното осъществяване немалка роля изиграва Томас Ларкин (Thomas Oliver Larkin, 1802-1858 г.), назначен през 1843 г. за консул в Монтерей, а после станал и секретен агент на САЩ в Калифорния.

След като получило в края на май 1845 г. съобщение за уволнението (с помощта на американците) на мексиканския губернатор на Калифорния Мичелторена, правителството на президента Джеймс Полк (James Knox Polk, 1845-1849 г.) наредило в случай на възникване на война с Мексико военноморските сили на САЩ да заемат най-важните калифорнийски пристанища. В средата на годината, по инициатива на морския министър Бенкрофт и сенатора Бентън, военният департамент (министерство) на САЩ изпратил в Калифорния добре екипирана експедиция (трета по ред) на капитан Фримонт. През октомври – ноември 1845 г. на Ларкин и Фримонт били изпратени инструкции да способстват за подготовка на метеж от мексиканците и американските колонисти с цел отделяне на Калифорния от Мексико и нейното последващо присъединяване към САЩ. Държавният секретар на САЩ заявил, че ако жителите на Калифорния „поискат да свържат своята съдба с нашата, те ще бъдат приети като братя“.

Експанзионистичните кръгове в САЩ отдавна проявявали интерес и към съседната с Калифорния провинция (а от 1824 г. територия) Ню Мексико. В продължение на 30-те години търговията с нея, която извършвали предимно търговци от Мисури, постоянно нараствала. Техните обози редовно се упътвали към Санта Фе. Към началото на 40-те години стойността на товарите, доставени там от САЩ, достига средно 500 хиляди щатски долара годишно. Закупуваните в Ню Мексико сребро, кожи, мулета намират широк пазар в Съединените Щати.

И ако анексията на Тексас и присъединяването на голяма част от Орегон Съединените щати успяват да осъществят преимуществено чрез дипломатически методи (включвайки, разбира се, натиск, провокации и шантаж), то за завладяването на Калифорния и Ню Мексико се налага да воюват. Подготовката на тази война се водела отдавна, още тогава, когато армията и флотът на САЩ били насочени към мексиканските сухопътни граници и крайбрежие. Заедно с това и едновременно с действията, имащи за цел да „вдъхновят“ в Калифорния метеж по тексаския модел, вашингтонското правителство се опитва да окаже натиск върху Мексико, за да се сдобият „по мирен път“ от южния си съсед с желаните териториални отстъпки. Тази мисия била възложена на члена на Конгреса от Луизиана Джон Слайдел (John Slidell, 1793-1871 г.), притежаващ според Карл Маркс „редки способности да плете интриги, неуморимост и издръжливост, безсъвестност и безцеремонност...“.

Назначеният за извънреден посланик и пълномощен министър на САЩ в Мексико Джон Слайдел получава на 10 ноември 1845 г. инструкции да предяви пред мексиканското правителство финансови претенции, размерът на които съзнателно превишавали платежните способности на страната. На него било поръчано, изхождайки от това, че независимостта на Тексас е „свършен факт“, да предложи анулиране на цялата задлъжнялост на Мексико и допълнително 5 млн. щат. долара, ако мексиканците се съгласят да признаят като граница Рио Гранде (от устието до изворите) и отстъпят Ню Мексико, и още 15 млн. щат. долара за продажбата на северната част на Калифорния със залива и пристанището Сан Франциско или 20 млн. щат. долара за цялата Горна Калифорния.

Отчитайки неустойчивото вътрешнополитическо положение, икономическите затруднения и военната слабост на Мексико, а също стремежа на либералното правителство на Ерера (José Joaquín Antonio de Herrera, 1792-1854 г.) да избегне въоръжен сблъсък със САЩ, президентът Джеймс Полк и неговото обкръжение, може би, без съвсем да изключват вероятността за успех на Джон Слайдел (или поне частичен), то съдейки по всичко, този ход бил замислен по-скоро като отвличаща маневра, за да замаскират своите военни приготовления и да имат повод за начало на война.

След като се убедил, че Джон Слайдел, който преди това Ерера се бил съгласил да приеме, е пристигнал в Мексико не в качеството си на специален упълномощен за обсъждане на тексаския въпрос, мексиканският президент, в обстановка на нарастване на патриотичните настроения и засилване на народното недоволство от примирителната политика спрямо „янките“, отказал да води преговори с пратеника на Белия дом. Щом като държавният департамент получил информация за това, на следващия ден (13 януари) на войската на Тейлър (General Zachary Taylor, 1784-1850 г.), разположена край река Нунес, била дадена заповед да се придвижи към Рио Гранде и да заеме позиции на нейния ляв бряг. Тази акция явно преследвала цел да бъдат провокирани мексиканците и да ги принудят те първи да нанесат удар.

Във връзка със смяна на правителството в Мексико, където в началото на януари 1846 г. на власт идват консерваторите начело с генерал Паредес-и-Ариляга (General Mariano Paredes y Arrillaga, 1797-1849 г.), Джон Слайдел, пристигнал междувременно в Халапу, на 1 март отново поискал да бъдат разгледани американските предложения. Като заплашил, че при отказ ще има война, той заявил, че „ако мирът бъде нарушен, то отговорността ще падне изключително върху Мексико“. Но генерал Паредес, ориентиран към поддръжката на европейските монархии, бил настроен твърде войнствено.

Междувременно армията на Тейлър, на 8 март преминала Нунес, нахлува по този начин на мексиканска територия и към края на месеца достига Рио Гранде. Американците се укрепили на северния бряг и блокирали разположения насрещу тях град Матаморос. На 12 април началникът на гарнизона в Матаморос генерал Ампудия (General Pedro de Ampudia, 1805-1868 г.) поискал генерал Тейлър в срок от 24 часа да вдигне своя лагер и да отстъпи зад Нунес, заплашвайки в противен случай да приложи сила. На 20 април 1846 г. генерал Ариста (José Mariano Arista, 1802-1855 г.), назначен за командващ на мексиканските войски, уведомил Тейлър, че счита военните действия за започнати. Три дена по-късно президентът Паредес, от своя страна, обявил, че е издал заповед до въоръжените сили да пристъпят към отбранителни операции и да изгонят американците, нахлули върху територията на Мексико. На 25 април подразделение на мексиканската кавалерия, след като се прехвърлило през реката, атакувало неприятелски разузнавателен отряд, при което 16 американски драгуни били убити и ранени, а останалите попаднали в плен.

Скоро главните сили на Ариста форсирали Рио Гранде. На 8 май в района на Пало Алто се състояло първото крупно сражение, в хода на което мексиканците понесли тежки загуби и на следващия ден под натиска на противника започнали да отстъпват. По следите им се упътила и американската войска, която на 18-19 май заела Матаморос, оставен без бой от мексиканската армия.

Без да бъде уведомено още за тези събития, правителството на президента Джеймс Полк, след като се сдобило с постановление на Конгреса за Орегон, плътно се ориентирало към започване на война с Мексико. Армията на Тейлър била съсредоточена до Рио Гранде. Мисията на Джон Слайдел окончателно се провалила. В края на април на заседанията на кабинета нееднократно ставало въпрос за това, че е дошло време да се употреби сила. На 6 май стопанинът на Белия дом получил от Тейлър донесение за пристигането на мексикански подкрепления и блокирането от американците на устието на Рио Гранде. След един ден във Вашингтон се появява току-що върналият се от Веракрус Джон Слайдел. В събота на 9 май кабинетът, по предложение на президента, приема решение в следващата неделя да подготви президентско послание, което препоръчва на Конгреса да обяви война на Мексико. Тази стъпка била замислена да бъде оправдана с това, че Мексико прекратило изплащанията по финансови претенции към мексиканската държава и отклонило „миротворческата“ мисия на Дж. Слайдел. Но същата вечер във Вашингтон пристигнало дългоочакваното съобщение на Тейлър за първото въоръжено стълкновение с мексиканците на северния бряг на Рио Гранде. Това обстоятелство значително облекчило правителството в аргументацията на неговите действия.

В специално послание, експедитивно отправено от Дж. Полк до Конгреса, на 11 май 1846 г. била дадена крайно тенденциозна интерпретация на развитието на отношенията с Мексико. Според американския историк Дж. Шрьодер, то „изобилствало с полуистини, извращения на фактите и лъжливи твърдения“. Като споменал за американските финансови претенции към Мексико и за неговия отказ да води преговори със Слайдел, президентът противопоставил „недружелюбното“ и „предизвикателно“ поведение на мексиканските власти на „миролюбивата“ политика на САЩ. Изложената от Дж. Полк версия за причините за възникване на военния конфликт изхождала от тезиса, че границата на Тексас се явява Рио Гранде. При това американският президент се позовавал на едностранните актове на тексаския конгрес и държавните органи на САЩ, въпреки че мексиканската страна никога не ги е признавала и даже резолюцията на американския Конгрес (февруари 1845 г.) преднамерено оставяла въпроса за границата на Тексас открит.

Като се основавал на толкова произволно тълкуване на фактите, президентът оправдавал концентрацията на войски на брега на Рио Гранде като необходима мярка за предпазливост от чисто отбранителен характер, предизвикана от уж заплашителната позиция на Мексико. Без да се смущава от това, че армията на Тейлър окупира не само Тексас, но и част от мексиканските щати Коауила и Тамаулипас, разположени между Рио Гранде и Нуесес, стопанинът на Белия дом заявил, че уж „мексиканците преминали границата на Съединените щати, нахлули на американска територия и проляли кръв на американци на американска земя... Тъй като войната е започната и, въпреки нашите усилия да я избегнем, започната от самото Мексико, ние сме принудени от съображения за дълг и патриотизъм решително да отстояваме честта, правата и интересите на нашата страна“. В заключение Дж. Полк помолил Конгреса да признае състоянието на война и да отдели средства за нейното водене.

Макар че вигите и част от демократите рязко критикували правителствена-та политика, след бурни дебати Камарата на представителите и Сенатът с подавляващо мнозинство на гласовете (176 против 14 и 40 против 2) приели закон, констатиращ състоянието на война, „започната от Република Мексико“. Конгресът постановил да бъдат призовани в армията 50 хиляди доброволци и да предвидят за военни нужди 10 млн. щат. долара. В същият ден, американският президент разкрива своите карти и решително отхвърля в присъствието на членовете на кабинета проект на инструкция, предписващ на американските дипломатически представители в европейските държави да уверят техните правителства в това, че встъпвайки във война, САЩ нямат намерение да завладеят каквато и да е част от мексиканската територия. При заключаване на мира, недвусмислено заявил Полк, „ние ще придобием, ако успеем, Калифорния и толкова други мексикански земи, колкото е необходимо, за да удовлетворим нашите претенции спрямо Мексико и да възстановим военните разходи“.

Половин месец по-късно мексиканският конгрес, по предложение на правителството, официално обявява война на Съединените щати. Това решение се мотивира с това, че Мексико е принудено да се защитава с оглед на агресивните действия на САЩ, които, поддържайки метежниците, завладяват Тексас и навлезли дълбоко в мексиканска територия. Но, кaто не били в състояние да преминат в настъпление, мексиканците се придържали само към отбранителна тактика. Инициативата била овладяна от американската страна. В същото време, когато армията на Тейлър продължава операциите на североизток в Мексико, Калифорния и Ню Мексико се оказали арена на събития, имащи крайни важни последствия.

В средата на юни 1846 г. американските заселници, живеещи в долината Сакраменто, под влияние на Джон Фримонт, получил скоро преди това секретни инструкции от Вашингтон, и подбудени от слухове за начало на войната между САЩ и Мексико, се вдигнали на метеж. След като заели гр. Солон, те провъзгласили създаването на „Република Калифорния“, върху знамето на която била изобразена мечка гризли и звезда, символизираща свободата. В първата половина на юли войската, извършила десант от корабите на ескадрата на Слоут (John Sloat, 1781-1867 г.), се приближила към крайбрежието на Калифорния и завладяла Монтерей и Сан Франциско. На 7 юли консулът Ларкин и Слоут обявили присъединяването на Калифорния към САЩ.

В края на същия този месец така наречената „Западна армия“ под командването на полковник Кирни (Stephen Watts Kearny, 1794-1848 г.), включваща и един мормонски батальон, нахлула в пределите на Ню Мексико и за кратък срок окупирала почти цялата територия на тази мексиканска провинция. На 28 август завладява и нейната столица Санта Фе. Само четири дена по-късно Кирни издава прокламация за анексията и на този щат. Като оставя част от войските си за завършването на завладяването на Ню Мексико, той се отправя към крайбрежието на Тихия океан. В резултат на съвместните действия на сухоземните и морските сили, американците в началото на януари 1847 г. завладяват Лос Анджелис, като завършват по този начин завоюването на Калифорния. От Ню Мексико те се придвижват на юг и на 1 март влизат в град Чиауауа.

Междувременно армията на Тейлър, упътвайки се нагоре по течението на Рио Гранде, а после по нейния десен приток Сан Хуан, на 21 септември достига столицата на щата Нуево-Леон Монтерей и след ожесточени тридневни боеве я завладява, а в средата на септември влиза в Салтильо (главния град на провинцията Коауила). По същото време ескадрата на Конър, блокирала крайбрежието на Мексико, след редица неуспешни опити, успява да завладее пристанището Тампико.

Въпреки значителните успехи, стратегическият план на американското командване, разчитащ на нанасяне на основния удар от север, бързото разгромяване на мексиканската армия и завладяването на столицата, не е осъществен. На американските войски се налага да действат в тежките, непривични за тях природни и климатични условия на пустинната и засушлива местност, където техните комуникации силно се затрудняват. На 22-23 февруари 1847 г., близо до планинския проход Буена Виста, армията на Тейлър отблъснала нападението на превъзхождащите сили на мексиканците, командвани от Санта Ана, наскоро отново избран за президент. Но американците сами понесли големи загуби и дори не се опитали да преследват деморализирания противник, който в безпорядък отстъпил на юг, в Сан-Луис Потоси.

Когато станало ясно, че първоначалният замисъл е нереален, управляващите кръгове в САЩ сметнали за целесъобразно да изменят направлението на главния удар и да го нанесат от изток, през пристанищния град Веракрус. Това решение било обусловено и от междупартийни разправии. Намиращите се на власт демократи се опасявали, че продължаването на настъплението в Северно Мексико може да донесе политически изгоди за вигите, чийто представител се явявал генерал Тейлър.

Към есента на 1847 г. в Мексиканския залив била съсредоточена флотилия от съдове с 12-хилядна армия под командването на генерал У. Скот (General Winfield Scott, 1786-1866 г.) на борда. На 9 март тя извършва десант близо до Веракрус и след триседмична обсада, съпроводена от варварски артилерийски обстрел, нападателите успяват да заемат града. После те се упътват на запад, към столицата на Мексико. В средата на април американската войска около селището Серо Гордо разгромяват армията на Санта Ана (Antonio López de Santa Anna, 1794-1876 г.), която не могла да окаже организирано съпротивление и след месец без бой заела Пуебло.

След като получил подкрепление от САЩ, Скот в началото на август повежда своята армия по направление към столицата. На подстъпите към Мексико Сити се разразяват ожесточени боеве. Въпреки пораженческите настроения на редица представители на управляващите, които през периода юни-юли водели с врага тайни преговори за прекратяване на огъня и нерешителността на командването, защитниците на града упорито се съпротивлявали. В кръвопролитно сражение при Чурубуско (20 август) американците постигат победа благодарение на численото и техническо превъзходство. Те също обаче понасят големи загуби и се нуждаели от отдих.

По предложение на Скот било сключено примирие, продължило около две седмици. Като използвали паузата за привеждане в порядък своите войски и получените подкрепления, интервентите заедно с това се опитвали да принудят правителството на Мексико да отстъпи на Съединените щати Тексас, Ню Мексико и Долна Калифорния, значителна част на Тамаулипас, Горна Калифорния, Коауила, Чиуауа и Сонора (т.е. примерно 3/4 от неговата територия), а също да предоставят право за транзит през Теуантепекския провлак.

Но исканията, предявени на мексиканските представители от името на Белия дом от главния секретар на Държавния департамент Н. Трист (Nicholas Trist, 1800-1874 г.) били толкова неприемливи, че даже Санта Ана и неговите поддръжници не решили да се съгласят с тях. На 8 септември американските войски възобновили своите военни операции, като атакували Молино дел Рей, а на 13 септември с щурм завладяли замъка Чипултепек и плътно се приближили до Мексико Сити. На следващия ден те влезли в града, оставен през нощта от мексиканската армия. Въпреки завладяването на столицата от неприятеля, който загубва в августо-септемврийските боеве около една четвърт от своя състав, народната борба против окупаторите продължава. В Калифорния, Ню Мексико, Тамаулипас, Веракрус, Пуебло и много други райони стихийно възникват отряди на патриоти, нанасящи сериозни загуби на интервентите. Наплашена от ръста на партизанското движение, съглашателски настроената част от господстващите класи в Мексико, след окупацията на столицата, започнала да се стреми към по-бързо прекратяване на военните действия. Правителството, дошло на власт в края на септември 1847 г., след оставката на Санта Ана, който носел главна отговорност за пораженията във войната, установило се в Керетаро, изразило готовност да води преговори за сключване на мирен договор.

Именно това искали управляващите кръгове в САЩ, които се надявали, че разгромът на редовната мексиканска армия и завладяването на обширна територия, включително и столицата, както и други крупни центрове на Мексико, им дават възможност да диктуват на победената страна изгодни условия за мирния договор. Освен това било необходимо да се съобразяват и с изключителната непопулярност на „войната на мистър Полк“ сред широките слоеве на американското общество.

Против войната, по различни причини от политическо, икономическо, морално, религиозно естество, заели позиция мнозинството от вигите, част от демократите, аболиционистите и пацифистите, работници и много бизнесмени, квакери, конгрегационалисти и унитарианци. Още през май 1846 г. работниците на Ню Йорк устроили протестен митинг, участниците в който поискали незабавно спиране на войната. Агресивните действия на правителството на Дж. Полк били неведнъж разобличени от трибуната на Конгреса и върху страниците на печата. Един от водачите на вигите – бившият губернатор на Охайо Томас Коруин (Thomas Corwin, 1794-1865 г.), разобличавайки алчните експанзионисти, стремящи се „да завладеят със сила това, което не ни принадлежи“, заявил на 11 февруари 1847 г. в Сената: „Ако бях мексиканец, то бих ви казал: „Няма ли у вас, в собствената ви страна, места, където да погребвате своите покойници? Ако вие се появите при нас, ние ще ви протегнем окървавените си ръце и радушно ще ви отправим в гостоприемните могили“. Коруин настоявал за незабавното извеждане на американските войски от Мексико.

Друг деец на вигите, бъдещият президент на САЩ Абрахам Линкълн (Abraham Lincoln, 1809-1865 г.), неведнъж държал речи в периода декември 1847-януари 1848 г. в Камарата на представителите, обвинявайки правителството в провокиране на войната и в антиконституционни действия, като изисквал убедителни доказателства в потвърждение на версията на Дж. Полк, че наистина първият въоръжен сблъсък е станал „върху американска територия“. Той енергично оспорвал лъжливото твърдение на президента, че границата между Тексас и Мексико се явява реката Рио Гранде. Измежду изявяващите се в защита на Мексико „съвестни виги“ били също престарелият 6-ти президент на САЩ Дж. К. Адамс (John Quincy Adams, 1767-1848 г.), бившите държавни секретари Клей (Henry Clay, 1777-1852 г.) и Даниел Уебстър (Daniel Webster), конгресменът Хидингс. На 3 януари 1848 г. Камарата на представителите одобрила резолюция, внесена от вигите, констатираща, че войната, която изобщо не следвало да бъде започната, е разпалена в нарушение на конституцията, без предврителна санкция от Конгреса. Резолюцията призовавала веднага да бъде изведена армията от завладените територии и да бъде сключен мир без никакви анексии, като граничната линия бъде прекарана някъде между Рио Гранде и Нуесес.

В числото на убедените противници на войната били видните ръководители на аболиционисткото движение Фредерик Дъглас (Frederick Douglass, 1818-1895 г.), Уилиям Лойд Харисън (William Lloyd Harrison), основателят и дългогодишен издател на влиятелния вестник „Ню Йорк Дейли Трибюн“ Хорас Грили (Horace Greeley, 1811-1872 г.). Войната била безусловно осъдена от известните философи и публицисти Ралф Уолдо Емерсън (Ralph Waldo Emerson, 1803-1882 г.) и Хенри Дейвид Торо (Henry David Thoreau, 1817-1862 г.), писателите Маргарет Фулър (Sarah Margaret Fuller Ossoli, 1810-1850 г.) и Херман Мелвил (Herman Melville, 1819-1891 г.), поетът-сатирик Джеймс Ръсел Лоуел (James Russell Lowell, 1819-1891 г.) и други представители на американската обществена мисъл.

Активна антивоенна пропаганда от позицията на християнския пацифизъм извършвало Американското общество за защита на мира. През февруари 1847 г. то учредило премия за най-добър очерк за мексиканската война, написан на основа на християнския принцип. Тя била получена от свещеника Ливърмор, доказал, че анексията на Тексас и войната се явяват резултат на заговор с цел разпространение на робството.

Условията за евентуалния мир с Мексико били обсъждани в САЩ в обстановка на остра политическа борба между робовладелците на Юга, част от които се стремели даже към пълната анексия на Мексико, и промишлената буржоазия на Севера, стремяща се до известна степен да ограничи териториалната експанзия. В тогавашната ситуация тази експанзия означавала прекомерно укрепване на позициите на плантаторите на Юга, което буржоазията от Севера не искала да допусне. Отражение на нейните опасения се явява приетата на 8 август 1846 г. от Камарата на представителите „поправка на Уилмот“ (Wilmot Proviso, по-късно отхвърлена от Сената) за забрана на робството върху териториите, които могат да бъдат откъснати от Мексико.

Всички тези фактори оказали определено влияние върху правителството на Дж. Полк и го подтикнали да се откаже от някои претенции, изложени в президентското послание от 7 декември 1847 г. Освен исканията, съдържащи се в августовския проект на Н. Трист, тази програма-максимум по същество оставяла на САЩ правото да анексират земи, разположени още по на юг, ако мексиканците не прекратят въоръженото съпротивление.

В началото на януари 1848 г. преговорите били възобновени и под силния натиск на американската дипломация на 2 февруари в селището Гуадалупе Идалго (на север от столицата) бил подписан мирният договор. Мексико било принудено да отстъпи на САЩ не само Тексас, но и Ню Мексико, Горна Калифорния, северната част на Тамаулинас, Коауила и Сонора, т.е. около 55 % от цялата територия на страната, с обща площ 919 161 кв. мили (около 2,3 млн. кв. км.). За северна граница на Мексико била определена реката Рио Гранде. В качеството на компенсация САЩ трябвало да платят мизерната сума 15 млн. щат. долара и да се откажат от финансови претенции в размер на 3,25 млн. щат. долара.

Договорът от Гуадалупе Идалго, влязъл в сила на 30 май 1848 г., според редица мексикански историци „бил един от най-жестоките в новата история... вследствие на огромните размери на териториите, отнети от Мексико“.

Победата на САЩ във войната се обяснява най-вече с тяхното икономическо, техническо и военно превъзходство. Разполагайки със значителни човешки и материални ресурси, вашингтонското правителство увеличило контингента на редовната армия до 47,3 хиляди, събрало 73,5 хиляди доброволци, като обезпечило въоръжените сили с пълноценно ново въоръжение и снаряжение. Мексико с неговото почти три пъти по-малобройно население (малко повече от 7 млн.), слаборазвита промишленост, огромен външен дълг, егоизъм и корупция сред упраляващата върхушка, можело да противопостави на военния потенциал на своя мощен северен съсед само лошо обучена и зле екипирана сухопътна армия, отличаваща се със слаба дисциплина, неорганизираност и ниска боеспособност, при почти пълно отсъствие на флот. Такова съотношение на силите предрешило изхода от войната.

След като изразходвали около 100 млн. щат. долара и претърпяли загуби от убити и починали от болести военни повече от 12 800 души, САЩ се сдобили с обширни плодородни земи с неизчерпаеми природни богатства. В Калифорния малко преди подписването на мирния договор били открити ценни златни находища, които през следващите години привлекли стотици хиляди златотърсачи от всички краища на света. По данни от преброяването от 1852 г., което, очевидно, не е отчело всички жители, населението на Калифорния било 255 хиляди души, т.е. увеличило се в сравнение с неговата численост в навечерието на войната с Мексико около 6,5 пъти. Във връзка със „златната треска“ рязко нараснала имиграцията. Ако през 1847 г. в САЩ пристигнали по-малко от 240 000 души, то през 1851 г. – почти 409 000, а през 1854 г. – над 460 000.

Войната 1846-1848 г. и нейните резултати наложили дълбок отпечатък на следващото развитие на САЩ. Победата във войната, несъмнено, способствала за превръщането на страната от третостепенна във второ-степенна държава, с която нейните съседи били принудени да се съобразяват. Нейната територия, която в началото на XIX в. се равнявала на 888,8 хиляди квадратни мили между Атлантическото крайбрежие и Мисисипи, за половин век била увеличена почти 3,5 пъти и достигнаха 3 022 387 кв. мили. Като погълнали Луизиана, Флорида, повече от половината Мексико и Орегон, САЩ станала крупна континентална държава, простираща се на запад до Тихия океан, на изток до Атлантическия океан, на юг – до Мексиканския залив и Рио Гранде, на север – до границата с Канада.

Присъединените за тези десетилетия френски, испански, мексикански владения и области, явяващи се спорни, съставляват повече от 75 % от настоящата площ на САЩ, при което повече от 4/7 са анексирани само в продължение на три години (1845-1848 г.). Вследствие на разширяването на територията и ръста на имиграцията числеността на населението на страната за първата половина на XIX в. нарастнала от 5,3 млн. до 23,2 млн. души.

Колонизацията и присъединяването на необятните пространства на Запада предимно със силата на оръжието, способства за по-бързото развитие там на производителните сили, въвличането им в системата на световното капиталистическо стопанство.

Заедно с това завладяването на Югозапада открило пред южните плантатори робовладелци допълнителни възможности за разпространение на робството върху нови територии.

(По материали от чуждестранни източници.)

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.