Си Дзинпин забързва стрелките на часовника

За китайския президент Си Дзинпин всичко се развива по план, ако изключим две неудобства.

Икономическият растеж на държавата се забавя през текущата 2022-ра година, падайки на 0.4% през второто тримесечие спрямо 4.8% през първото (и прогнози за третото тримесечие в порядъка на растеж от 3.3%). Това означава, че заложените цели на правителството за 5.5% годишен ръст на БВП на Китай през текущата година изглеждат трудни за постигане. Но това, трябва да добавим, идва на фона на забележителния икономически растеж от 8.1% на страната през 2021-ва.

Междувременно в страната се усеща и социално напрежение, свързано с налаганите рестрикции на политиката за "нулев Ковид" на китайските власти. Тя предполага практикуването масови локдауни, които буквално затварят икономиката на Китай в широки урбанистични периметри. Успоредно на това, коронавирусът се оказа удобен повод за налагането на допълнителна система за следене, която едва ли ще бъде преустановена, когато бъде излекуван и последният заразен. Рано или късно Ковид-19 ще замине, но партията, с нейните разширени възможности за мониторинг, ще остане.

Нищо от това, разбира се, няма да отнеме от блясъка на провеждащото се в момента 20-то издание на Конгреса на Китайската комунистическа партия (ККП). Севернокорейският лидер Ким Чен-ун съобразително, услужливо и мъдро - така както подобава на изключителните качества на прозорливия вожд - преустанови изстрелването на ракети, така че да не отклонява световното внимание от основния си спонсор, Си Дзинпин. В кръга на шегата, нито един PR не бива да краде от светлината на прожекторите, когато те са насочени към шефа.

Ако политиците правеха музикални събития, то 20-ят Конгрес на ККП би бил точно това: концерт на фронтмена Си Дзинпин. Все пак китайският държавен глава, държейки основната си реч, стоя два часа пред микрофона, прекъсван от енергични аплодисменти. Единствената неизвестна в това добре дресирано събитие е кой ще влезе в състава на свирещата банда (Постоянният комитет на партията, който е нейният най-важен орган, състоящ се от 5 до 11 члена, понастоящем 7). Иначе вип публиката, делегатите на Конгреса, трябва да гласуват трети мандат на Си Дзинпин като Генерален секретар на Централния комитет на ККП. Но след като Металика могат да изнасят концерти, докато са живи, защо и Си Дзинпин да не може да управлява, докато може.

Още повече, че китайският президент има аргументи в своя полза. В неговите предишни два властови мандата средната класа в страната продължи да се увеличава: ако през 2002-ра година китайците, които са отговаряли на критериите за средна класа, са били едва 80 млн., то през 2020-та те вече са 700 млн., сочат данните на сайта за статистика Statista. Това, което е интересно на този фон, е, че поне засега не се оправдават очакванията, че с подобряването на икономическия статус на китайците, те ще пожелаят да се еманципират и политически спрямо ККП и широкия монопол на партията държава. Все пак в западноцентричното мислене средната класа и демокрацията са неразривно свързани. В Поднебесната империя обаче се случва тъкмо обратното: колкото повече възможности имат китайците в икономиката, толкова по-малко избор имат в политиката; за последното десетилетие Си Дзинпин увеличи допълнително контрола върху обществото, постепенно превръщайки една тоталитарна държава в автократична.

И ако подобряването на икономическия статус на китайците да не кореспондира с разширяването на политическите им права, то този процес е свързан с нещо друго, което бива добре познато в западните общества: застаряването на населението. Коефициентът на раждаемост в държавата за 2021-ва година е 1.16, което е доста под стандарта от 2.1., необходим за нормално развитие на дадена страна (на този фон, през 1950-та година коефициентът на раждаемост в Китай е бил 6.11). По този начин, според съответните прогнози, през 2050-та година хората в пенсионна възраст ще съставлява до 40% от населението. Ефектът върху икономиката на държавата от подобна демографска тенденция е един от основните дефицити на китайския геополитически проект през XXI-ви век (той цели страната да бъде глобална сила до 2049-та година, когато се навършва век от създаването на Китайската народна република).

На този фон, управленската хронология на Си Дзинпин не обещава особен оптимизъм, предвид това, че той ревизира както някои икономически реформи, инициирани още от Дън Сяопин, така и все повече възприема вътрешната и външната политика през призмата на сигурността (секюритизацията на политиката). Повече държава и в икономиката, и в политиката определено не е формула, която обещава да създаде условия, които да облагодетелстват и хората. Все пак забележителният икономически ръст на Китай през последните три десетилетия се дължеше на "разреждането" на етатизма, а не на неговото засилване, каквато тенденция се наблюдава при Си Дзинпин.

В същото време обаче тази секюритизация на дискурса успява да усили китайските защитни механизми, когато същите биват разглеждани в контекста на геополитическия периметър на страната. Милитаризацията на Южнокитайското и източнокитайското море - от строенето на изкуствени острови, до разполагането на допълнителни военни ресурси на съществуващите такива - спомага за дистанцирането на предполагаемите рискове, стоящи пред Поднебесната империя. Тези рискове, предвид опита и стратегическото планиране на Китай, винаги са свързани с достъпа по море до крайбрежието на страната, където са разположени нейните най-важни стратегически обекти (доколкото Пекин не очаква опасност, идваща от посока Русия/Монголия или такава от Индия през труднодостъпните Хималаи и Тибет).

Тази секюритизацията на Китай има и икономически измерения, свързани с преодоляването на зависимостта на въпросната страна от протока Малака като логистична линия, представляваща основен маршрут за вноса на жизнено необходимите въглеводори (за целта Пекин се диверсифицира, развивайки енергийната си инфраструктура с Централна Азия, с Русия, с Пакистан и с Мианмар). Спокойно можем да кажем, че след 10 години управление на Си Дзинпин, Китай е по-малко уязвим, отколкото е бил преди това.

Но равносметката от управленските мандати на настоящия (и бъдещ) президент на Китай не спира дотук. Един от основните принципи на китайския държавен организъм - да бъде спокоен в своята философия и предпазлив в своята политика, може би най-добре олицетворяван от добре известния принцип на Дън Сяопин "изчаквай удобен момент, докато криеш силата си" - също бива ревизиран от Си Дзинпин. Държавният глава на Китай изглежда изобщо не е в настроение да крие каквото и да е и сякаш забързва стрелките на часовника. Оттук мачкането на уйгурите и други малцинства в Синдзян, отнемането на автономията на Хонконг, апетитите спрямо Тайван (за целта употребата на сила не е изключена, както заяви президентът в своята реч пред делегатите на провеждащия се в момента Конгрес), разпростирането на китайската "огърлица от перли" (военни и търговски активи) в Индийския океан и т.н. Тази експанзия определено не се редуцира до географското измерение, доколкото има свое технологично и дигитално направление - в производството и износа на чипове, както и предоставянето на услуги като 5G мрежата.

Драмата на настоящето столетие обаче се крие в това, че по-сигурен Китай определено не означава по-сигурен свят. Затова Япония разширява възможностите на своите отбранителни сили, Австралия подписа договор със САЩ и Обединеното Кралство за придобиване на ядрени подводници, Виетнам отвори пристанищата си за достъп на американски бойни кораби, включително и самолетоносачи, Филипините продължиха Споразумението за гостуващи сили (VFA) със САЩ, Тайван продължава да пазарува "на едро" бойна техника от Вашингтон, а Индия увеличава обема на общите си военни обучения със САЩ, Япония и Австралия в рамките на Четиристранния диалог по сигурността. Всичко това естествено идва на фона на обтегнатите отношения на Пекин с Вашингтон и Брюксел, които сме разглеждали протяжно по "страниците" на news.bg. Но всички тези държави и столици показват, че добре са научили китайската поговорка, според която приказките не приготвят ориза.

Ако светът бе Конгрес, Си Дзинпин със сигурност нямаше да предизвиква само аплодисменти.