Националната "крепост", в която се е затворила България

Коментар на Йоанна Елми за "Дойче веле"

"Запазете българския лев – последната крепост", гласи надпис върху трибагреник, нарисуван край пътя. Снимката е публикувана във Фейсбук от колега. “Жал ми е за Вас, не знам как се гледате в огледалото, защото няма нищо национално, което да защитите”, обръща се жена към друга колежка, когато научава, че тя е ваксинирана, подкрепя еврото и приемането на Истанбулската конвенция.

В групите срещу еврото преобладават лъвовете и трикольорите. Българският флаг в социалните мрежи е антипод на украинския; върху много софийски билбордове с украинското знаме са залепени български трибагреници. В последните години фолклорът се афишира като опозиция на всяка друга култура, а „традиции“, за които няма консенсус или дори историческо основание – като несъвместими с настоящето.

Тази нова българска идентичност не се дефинира чрез съзидание, постижения и решения на проблеми, а чрез позицията „срещу“ някакви народни врагове. През последните години те се променяха - от граждански организации през ваксини, Европейския съюз, чак до норвежците. На всичко това устоява България, в своята национална крепост.

Предадени от новата история

Руската пропаганда със сигурност усилва тези проблеми, но тя не е първопричината за тях. Национализмът най-гъвкавата идеология, служила и на повечето модерни диктатури. Създаването на националните държави става именно през осъзнаването на това какви и кои сме, защо не сме като „другите“. Докато половин Европа е под френска окупация, немският философ Йохан Готлиб Фихте (по-късно употребен и от нацистите) се обръща към германските народи с думите, че „единствено през общите ни черти, които определят какво е да си германец, можем да предотвратим гибелта на нацията си“.

Подобен страх от национална гибел има у много българи. Международните заглавия изобилстват от фрази като „най-бедната държава в Европа“ и „най-бързо изчезващата нация“. Не се оправдават и очакванията, че след падането на комунистическия режим „ще бъдем нормална държава“. Напротив – поколения млади и интелигентни българи се устройват на Запад, заминават и работници, които не са интегрирани в държавите-приемници, а са по-скоро икономически мигранти. Българите, които се връщат, за да градят в родината, могат да се окажат от другата страна на барикадата, защото нерядко стават част от гражданското общество, срещу което работи пропагандата и което се обрисува като антибългарско.

У дома липсата на съществени реформи в образователната и други системи след 1989 г. води до влошаване на наследените проблеми. Към това се добавят безброй страници черна статистика: българските деца са на последни позиции по функционална грамотност; българите са на първо място по смъртност и на последно по продължителност на живота в Европа; на първо място в ЕС по дял на сивата икономика спрямо БВП...

Ако това са общите черти, които ни определят като българи, то не е никак трудно да се обърнем към някакво минало, в което България е била велика, а ние трябва да я защитаваме. И така, приказката добива своя пореден злодей, на сцената излизат поредните спасители.

Търговци на митове

Невъзможно е да строиш общество, ако няма консенсус за минало – каква всъщност е общата ни история? В държавата ни живеят няколко поколения, оформени в напълно различни светове – на тоталитарна диктатура, на преход, и на съвременна (пленена) демокрация. Демокрацията е най-важна ценност за едва 13% от българите, а само 11% заявяват, че чувстват най-сериозна принадлежност към света. Много от българите усещат, че принадлежат към абстрактна България, но едва 22% казват същото за конкретната местна общност – хората, сред които живеят и с които изграждат България.

Някои ще празнуват 3 март като национален празник, а други ще го отхвърлят като проруска дата. Няма консенсус за тоталитарните години, за историческата приемственост по българските земи (например дебатът робство или „присъствие“). Историята, която е ключов елемент за здраво национално самосъзнание, е обрасла в митове и легенди – и защото дълго е била оръжие за пропаганда. Медиите са абдикирали от ролята си на платформа за подобни дискусии.

Тази почва е много благодатна за продавачите на митове. Те могат да бъдат писатели, режисьори, интернет-говорещи глави, а могат да бъдат и политици. В целите и програмата на партия „Възраждане“ има изброени редица проблеми, но не и осъществими планове за тяхното решение. За сметка на това думата „национален“ и производните ѝ присъстват многократно в оскъдните параграфи. Подобни играчи предлагат илюзии на българите – малкият човек като герой срещу голямата система, която е виновна за нещастието му. Малкият човек, който ще брани последните крепости. Без да се уточнява, че те са част от сценографията и са направени от картон.

Колкото до хората, които активно търсят решение на много от споделените ни проблеми и подобряват средата от години – тях често ги описват като „иноагенти“. Макар да работят в полза на широката общественост, новият национален наратив не признава тези усилия – освен, може би, ако не се увенчаят с ледено хоро.

Нова българска идентичност

Дали левовете, бутафорните филми за исторически личности, псевдоисторическите книги, популизмът, антиваксърството и хомофобията като национална идеология са успешна стратегия за изграждане на национално самочувствие? Съмнявам се – в противен случай на този етап от историята ние, българите бихме били сравнително горд народ.

Вместо това се страхуваме от призраци, чудим се чия жертва сме и храним хроничната параноя, че изчезваме. Неспокойни, че сме българи, ние се лашкаме между празна гордост и крайно омерзение. Националното ни самочувствие трябва да премине през национален разговор, така както неувереният човек разговаря със себе си, за да постигне спокойствие. Този разговор не може да се проведе, ако крещим. И онези, които усилват звука, го знаят добре.

Докато не разплетем миналото си и не изберем символите и ценностите си, ще се оплитаме в настоящето. И на всеки 3 март ще си пожелаваме „Честит национален празник!“ с леко неудобство. Дори да се преструваме, че всъщност изобщо не е така.

Този коментар изразява личното мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.