Косово – другият горещ картоф, който пари в ръцете на Европа след Украйна

След убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд от сръбски националист през 1914 г. в Сараево, което хвърли европейския континент в Първата световна война, Балканите остават бурето с барут на Европа, вулканично сърце, редовно разтърсвано от изблици на лава. Последното изригване излезе тази седмица от зле угасналата жарава на последния конфликт от войните в бивша Югославия, този, който противопостави Сърбия и Косово в края на 90-те години. При него бяха ранени няколко десетки военнослужещи от силите на НАТО, които все още служат като буфер между малкото сръбско малцинство на север и преобладаващото албанско мнозинство в тази бивша провинция на Сърбия. Откакто силите на Атлантическия алианс помогнаха на косоварите да се освободят от репресиите на бившия сръбски президент Слободан Милошевич, наричан "касапина на Балканите", и откакто албанците обявиха своята независимост през 2008 г., която Белград никога не е признавал, регионът е останал пленник на своите исторически демони. Това пише в коментар за авторитетния френски вестник Le Figaro политическият анализатор Изабел Ласер.

Ако след рухването на Югославия през 90-те години огънят винаги е бил разпалван от сърбите, които подобно на руснаците днес никога не са признавали загубата на тяхната "империя", западняците, които служат като посредници в диалога между Косово и Сърбия са отчасти отговорни за факта, че блатата никога не са били пресушени. "Те сгрешиха, като третираха Сърбия като добросъвестен актьор. Косово направи грешки, но снизхождението на Запада към антизападната външна политика на Сърбия проправи пътя за неотдавнашното насилие", пише експертът на Съвета по външни работи (ECFR) Енгелуше Морина.

След убийството през 2003 г. на демократичния и проевропейски министър-председател Зоран Джинджич, национализмът отново се развихри в Сърбия, където властите насърчават сърбите в Косово да оспорват властта на Прищина. Въпреки множеството срещи между американски лидери, непопулярни в Сърбия след бомбардировките на НАТО през 1999 г., и настоящия сръбски президент Александър Вучич, проблемът с Косово не намери решение. "Процесът на диалог е обречен, докато големите западни столици не признаят, че са подкрепили грешния кон", продължава специалистът от ECFR.

По-общо казано, двадесет и пет години след войните в бивша Югославия целият регион на Западните Балкани се превърна в сива и нестабилна зона. В Босна и Херцеговина Дейтънското споразумение, сключено през 1995 г., чрез замразяване на фронтовите линии без решаване на проблема, раздели тази малка страна на две: едната половина е сръбска, а другата хърватско-босненска, неуправляема, със сложна система на поделяне на властта чрез ротация. Подкрепян от Сърбия и Русия, лидерът на сръбската област, президентът на Република Сръбска Милорад Додик, все още проявява сепаратистки тенденции. "Но не можем да го елиминираме. Институциите на Босна и Херцеговина означават, че сме длъжни да работим с него, за да накараме държавата да работи, да гласуваме бюджета. Додик е политическа реалност, не можем без него, ние сме длъжни да правим компромиси", съжалява Елмедин Конакович, министър на външните работи на Босна и Херцеговина, на конференцията Globsec в Братислава за сигурността в Европа. Не толкова в Босна, колкото в Косово, времето, на което западняците разчитаха да успокои конфликтите, не си свърши работата.

Страните от Западните Балкани, чието европейско призвание все пак беше признато на срещата на върха в Солун през 2003 г., бяха оставени в задния двор от западните държави. "За няколко години популярността на Европейския съюз падна от 90% на 59%. Скоро ЕС вече няма да бъде печеливш билет за избори. Бавният напредък подхранва разочарованието на населението", предупреждава Буяр Османи, министър на външните работи на Северна Македония (бивша Македония), страна, която, за да се доближи до ЕС, се съгласи да направи значителна отстъпка, като си смени името по искане на Гърция. Дори Урсула фон дер Лайен, председателят на Европейската комисия, призна това пред Globsec: "Не е достатъчно да кажем, че вратата е отворена и да чакаме тези съседни страни на Съюза да се доближат до нас. Трябва да разпространяваме европейския дух сред тях."

Защото празнотата, оставена от европейците, беше запълнена от други сили: Русия, Китай и Турция. Неслучайно Кремъл побърза да окаже своята "безусловна подкрепа на косовските сърби" в насилието, което разтърсва региона от началото на седмицата. Сърбия, която подкрепя Република Сръбска, се превърна в основна пешка в антиевропейската стратегия, ръководена от Кремъл и Пекин. Китай инвестира икономически в региона, а Турция на Ердоган налага своята политическа култура на албанската страна. Накратко, Балканите се превърнаха в площадка за неевропейски актьори.

Но след руското нахлуване в Украйна статуквото стана несъстоятелно. Докато Украйна и Молдова сега са във фокуса на цялото внимание на членовете на Европейския съюз, впечатлението, че са изоставени, разпалва отново разочарованието на Балканите, където бавно назряват потенциални нови конфликти. Усещане за паника се разпространи в някои столици. "Моята страна проспа десет години, без да направи нищо, без да приложи нито една реформа. Днес тя реши да се разбърза, защото руската война променя политиката на разширяване на Европейския съюз. Но имаме нужда от протегната ръка ", обяснява Елмедин Конакович.

За няколко дни европейците разбраха, че вече нямат един, а два горещи проблема, с които да се справят. Европа рядко е имала толкова големи предизвикателства, истински главоболия, които трябва да бъдат разрешени спешно. "Не можем да оставим Балканите зад Украйна, като ѝ предложим бърз достъп до ЕС, без да им предложим нищо. Ако изчакаме до 2040 г., за да интегрираме тези страни, ще сме загубили региона в полза на Китай и Русия. Нямаме процедурна криза, а криза на политическата воля. Украйна трябва да бъде вектор за Балканите. В състояние ли сме да гарантираме сигурност и стабилност на нашите граници? Ако се провалим там, нека незабавно забравим за геополитическа Европа!", предупреждава външният министър на Австрия Александър Шаленберг.