Те все още харесват Путин

Тезата, че след агресията на Русия спрямо Украйна първата е попаднала в международна изолация, е силно преувеличена. Тя по-скоро отразява пропагандни внушения от Запада, отколкото да представя експертно и обективно състоянието, в което се намира външната политика на Москва. Посещението на китайския президент Си Дзинпин в руската столица в началото на тази година може да е най-тлъстият, но далеч не е единственият аргумент, опровергаващ подобни твърдения. Първият руски дипломат Сергей Лавров особено динамично през последната една година осъществи редица срещи с представители на държави от Африка, Близкия Изток и Централна Азия, докато Владимир Путин продължи да представяла страната си в многостранни формати като Евразийския икономически съюз (ЕИЗ), Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Държава с такива дипломатически контакти не е в международна изолация.

Въпреки това Русия заплаща цена за своя авантюризъм спрямо Украйна, която далеч не се отнася само до икономиката на федерацията. Държавите от Европейския съюз и НАТО, ако изключим Унгария и Турция, са изградили нещо като санитарна дистанция спрямо руския държавен глава. Тези дни, въпреки напрежението с Китай, американският президент Джо Байдън потвърди желанието си за среща с Си Дзинпин, но такава с Владимир Путин изобщо не фигурира в плановете на настоящия ръководител на Белия дом. Макар нетипично за французин, Емануел Макрон охлади поривите си за регулярен диалог с руския държавен глава. Дори иначе изключително предпазливият германски канцлер, Олаф Шолц привидя края на "империализма на Путин". Италианският министър-председател, Джорджа Мелони, още прясна в това си качество, пък отиде на крака в Киев при Володимир Зеленски. А тези неща проблематизират руската външна политика в нейния западен вектор, ограничават обхвата ѝ, правят я по-скоро сенчеста и конспиративна. А Западът бе източник на два важни актива за Кремъл: пари и престиж. Над година и няколко месеца, след като Москва реши да нападне Киев, Путин вече не получава нито едно от двете.

Но ако отношенията със Запада бяха обтегнати и преди окончателната руска агресия срещу Украйна, войната създаде неудобства на външната политика на Кремъл и по други места. Така че през последната една година Москва претърпя релативизация на влиянието си в някои процеси (като тези в Южен Кавказ между Армения и Азербайджан или в Централна Азия между Киргизстан и Таджикистан), в някои организации (като ОДКС, където Армения, Казахстан и Киргизстан имаха различен тип претенции спрямо Москва) и в някои топоси (като Централна Азия, където Пекин инициира първата Среща между Китай и Централна Азия, C+C5). Всъщност Беларус е една от малкото държави, спрямо които днес Русия има по-голямо влияние, отколкото това бе случаят преди да започне войната в Украйна.

Тези затруднения на руската външна политика, която се сблъсква със сравнително антагонистичен и консолидиран блок на Запад, а на Изток възможностите ѝ биват стеснявани прогресивно от Поднебесната империя, принуждават Кремъл да търси други дестинации за реализация. Оттук неговият специален фокус на внимание спрямо Африка. Още повече, че спрямо Черния континент Москва има механизми за влияние. Например износът на оръжие, житни култури, ядрена технология и услугите на наемническата групировка "Вагнер", както и дялове в местни компании за добив на различни суровини (от злато в Судан до диаманти в Ангола). Чрез задълбочаването на отношенията си с Африка Русия цели поне две неща. Едното е получаването на политическа подкрепа от държави от континента в рамките на гласувания в международни организации като ООН. Другото, влияние и достъп - икономическо и военно - по южния фланг на НАТО. А като цяло: да възстанови поне частично влиянието, което някога СССР е имало върху континента. След около месец, през юли в Санкт Петербург е предвидена да се състои и втората среща "Русия - Африка".

Успоредно на това и пак на юг Москва се опитва да развива и отношенията си с държавите от Близкия Изток. Тук, отново в контекста на войната в Украйна, Русия може да посочи някои примери за успешно сътрудничество. Такива са вносът на безпилотни летателни апарати от Иран (различни модификации на Шахед и Мохаджер-6); продължаващото сътрудничество с арабските монархии в ОПЕК+ (Саудитска Арабия и ОАЕ пренебрегнаха американския натиск за увеличаване на производството на петрол миналата година) и ролята, която някои държави - като Турция и ОАЕ - играят за заобикалянето на наложените върху Кремъл санкции от ЕС и САЩ. Възможността на Русия за развиване на отношенията ѝ с държавите от Африка и Близкия Изток обаче има своите ограничения. Така например, Москва не може да бъде конкурентноспособна нито на САЩ като основен проводник за сигурност на държави като Израел и арабските монархии, нито на ЕС и Китай като техен търговски партньор.

Въпреки това изминалите дни бяха показателни за активността на руската външна политика по южния ѝ вектор: Владимир Путин бе домакин както на алжирския президент Абделмаджид Тебун, така и на този на ОАЕ, Мохамед бин Зайед.

Въпреки отстъплението на влиянието на СССР върху Африка след разпадането на съветската система, Русия и Алжир успяват да съхранят отношенията си (ако не задължително по съдържание, поне по форма). За последното има важна историческа причина: подкрепата, която СССР е отдавала за кадровото изграждане на Алжир при освобождаването от френския колониализъм. Но водещият мотив за доброто сътрудничество между Москва и Алжир е друг. На идеологическо ниво, това е симбиозата между антиколониалния етос на външната политика на държавата от Магреб и антиглобалисткия такъв на Руската Федерация, обединявани преди от общ социалистически фундамент, а днес - от споделен авторитаризъм и антизападничество. На практическо ниво Алжир е най-големият африкански вносител на руски военен хардуер (в края на миналата година излезе информация, че въпросната страна мисли да отдели внушителна част от предвидения си за тази година военен бюджет на стойност 18 млрд долара в закупуването на руски подводници и изтребители, включително стелт от пето поколение Su-57). В допълнение Алжир заедно с Египет са от най-големите вносители на руски житни култури.

Въпреки добрата основа за партньорство между двете държави обаче както и политическото съглашенство с Москва покрай войната в Украйна, Алжир добре разбира, че именно бойкотът на руските въглеводороди от ЕС създава перспективни търговски възможности за газовия сектор на северноафриканската държава. В този аспект, отново стъпвайки на основата на ползотворно историческо партньорство, миналата година Алжир и Италия подписаха споразумения, свързани с допълнителния внос на природен газ от Северна Африка към Апенините, включително за сметка на руския. Именно Рим в Средиземно море успява да се възползва най-добре от войната в Украйна и сложните отношения между Франция и Алжир, продължавайки да развива газовите си връзки с Алжир и Либия (като паневропейската идея е, че Италия може да се превърне и в хъб на природен газ, идващ от Африка).

Най-високопоставеният гост на Петербургския международен икономически форум, където се видя с Владимир Путин, пък бе президентът на ОАЕ, Мохамед бин Зайед. Всъщност Русия е в добри позиции да се облагодетелства от разведряването на отношенията между арабските монархии, от една страна, и Иран и Сирия, стандартни партньори на Москва, от друга. Но войната в Украйна придаде ново значение на Абу Даби за Кремъл: Емиратите са дестинация, на която Москва може да разчита за износа и препродажбата на петрол (още повече, че ОАЕ имат опит в тази посредническа роля, но с ирански въглеводороди). От Емиратите Русия може да се сдобива и с полупроводници, достъпът на Москва до които е ограничен от наложените ѝ от Запада санкции. Това са част от причините, поради които ОАЕ е една от държавите, чийто стокооборот с Москва скочи драматично през изминалата година (с 68%). Сравнителен синхрон, с някои нюанси, се наблюдава и в интересите на външните политики на Емиратите и Русия в Либия, в Судан, в Йемен (а в отскоро, макар и не в същия обем, и в Сирия).

Всъщност посещенията на Абделмаджид Тебун и Мохамед бин Зайед в Русия, случили се непосредствено едно след друго, са най-пресният пример в посока на това, че Москва не е изолирана дипломатически в степента, в която това се внушава. С тези срещи от Кремъл показват, че Русия е способна както да съхранява стари партньорства (като това с Алжир), така и да развива сравнително нови (това с ОАЕ).

Все още има хора, които харесват Путин. Въпреки дипломатическата карантина, наложена на последния от Запада, и все по-очевидната му субординация на Изтока. Африка и Близкия Изток няма да осигурят пари и престиж на руския държавен глава - поне не в степента, в която това правеха ЕС и САЩ - но ограничените външнополитически опции са новата реалност за руската дипломация от година и няколко месеца насам.