Иво Инджев: Поклонението на Путлер в Пекин

Символиката има огромно значение за Китай. Това е известно на всички, които поне малко са се интересували що е то Китай и китайската традиция. Вероятно е да са съобщили тази “подробност” и на Путлер, който се се изживява като познавач на международните отношения и световната история.

Преди последното посещение на Си Дзинпин в Москва в Пекин китайците преименуваха със стари китайски названия десетки днешни руски градове. Възстановиха названието на Владивосток. Нарича се отново Хайшъвнай. Остров Сахалин стана пак Куедао, а Хабаровск се възроди като Боли.

Сигурно в Москва ги боли, но китайците нехаят за това. Васалите, според тях, трябва да си знаят мястото.

С кацането си в Пекин във връзка с държавното си посещение в Китай Путлер отново се сблъска с ясна китайска символика. Край стълбичката на самолета го чакаше световно неизвестна китайка.

Си Дзинпин, синът на небето, като традиционно наричат в Китай императорите, отново, както и при предишни подобни церемонии в неговите владения, чакаше своя гост да се приближи и да му подаде ръка. Си не направи и крачка насреща му извън червения килим.

Ще рече някой-това са дреболии. Не и за китайците и за онези, които разбират от китайските “дреболии”. Освен това тези знаци са единствените видими факти, по които можем да съдим за фактическото (съ)отношение на китайско-руските публични контакти.

Останалото са общи приказки за общия път, общата борба за мир и за общия враг, когото все пак избягват да обозначават по този начин, макар всички да знаят, че съперничеството между Китай и САЩ е главната мотивация за Пекин да търсят някаква допълнителна тежест чрез дипломацията си с Кремъл.

Там, където цари мълчание-защото наистина не знаем какво точно са си говорили вождовете на двете диктатури-говорят фактите от статистиката.

Икономиката на Поднебесната работи и се развива за сметка на износа. За ЕС и САЩ, както и за други развити демокрации, той е абсолютно несравним по своето огромно значение, каквото има за Китай експортът – в сравнение с незначителните 4 процента китайски износ за Русия.

Фактът, че Китай постигна немислим допреди няколко десетилетия икономически скок чрез съчетаване на еднопартийната комунистическа система с методите на пазарната икономика, съвсем не прави китайското общество богато.

По стандартите на развития свят от 560 милиона градско население само 1 процент могат да си позволят да дишат чист въздух. Замърсяването на реките от безогледното им използване като отходни канали за индустриални отпадъци, изчислявани на 75 милиарда тона, достига 40 процента от целия речен фонд. Около 20 на сто от реките са направо опасни за живота на хората и животните.

300 милиони обитатели на селата нямат достъп до питейна вода. По този показател само 28 на сто от китайците се вписват в международно приетите норми. Практически две трети от китайските градове спадат към категорията “нуждаещи се” от прясна вода.

Според Wall Street Journal китайският бум е приключил. Страната страда от демографска криза и дългова задлъжнялост. Докато западните инвестиции в регионалния конкурент Индия растат, а в Китай падат.

Икономистът Пол Кругман, носител на Нобелова награда, написа, че за Китай настъпва епоха на застой и разочарование. Не, няма да се срине, както късния СССР, но между главните проблеми е високият ръст на спестяванията (около 40 на сто) спрямо ниските потребителски разходи. Китайците са толкова побъркани на тема спестявания, че при раждането на дете изпадат в бедност.

В Китай няма дори и толкова скромни социални грижи, каквито има в Америка, да не говорим за сравнение с Европа. Дори Русия, с нейната малка икономика спрямо китайската, има по-добра социална система. Кругман дава следния пример:

“Що се отнася до укрепването на социалната защита на населението, лидерът на тази уж комунистическа държава напомня на републикански губернатор на Мисисипи, който осъжда “социалната политика” като причина за поощряване на “мързеливите хора”.

Една от причините за досегашното китайско “икономическо чудо” са ниските разходи за отбрана. Няколко пъти по-малко спрямо фиска, отколкото в московията, където днес достигат почти 8 процента от бюджета (по официални данни, а вероятно и повече).

Спрямо населението китайските въоръжени сили са 10 пъти по-малобройни от московските. По интересното е, че силовите служби не са на почит в Китай. Хилядолетната традиция там тачи чиновниците (мандарините) и учените. Военните и останалите силови служители са на дъното на обществения престиж.

Горното, обаче, не служи за поука на Путлер. Той следва обратните, руzките традиции.

Путлер, любител на историята по собствен изкривен начин, трябва да знае, че си има работа с хилядолетна държава, която много рядко в историята си е била по-бедна от световните образци.

Преди промишлената революция, през 1800 г. китайската икономика се е равнявала на една трета от световната. Нейният дял пада на 5 на сто през 1950 г.

Сега Китай се завръща с около 20% по този показател. И все пак Китай никога не е бил световен икономически лидер. Няма и да стане, обзалага се Джон Лютвак, знаменит ( макар и противоречив заради други негови прогнози) икономист, привлечен като съветник от екипа на президента Джон Байдън.

Лютвак смята, че прекалената привързаност на Китай към собствените традиции, позволява да се прогнозира пореден стратегически провал на Поднебесната. Тя винаги е смятала обкръжаващите народи и държави за нисши, по-глупави и примитивни. Няма промяна в тези вярвания и днес.

В резултат на стратегическите самозаблуди Китай става жертва на далеч по-малката по население, територия и ресурси Япония и не успява да се освободи сама от нейната окупация. В наши дни тласка поради същата грешна стратегия икономически могъщата Япония в обятията на САЩ. Както и главният си регионален конкурент Индия, което е една от причините за днешния стопански възход на държавата, изпреварила вече по население Китай.

Индонезия беше принудена да се откаже от неутралитета си и да обърне поглед на Запад заради китайските териториални претенции.

Филипините направо приканиха САЩ да усилят военноморското си присъствие в региона по същите причини. Президентът Бонгбонг Марос отиде на крака във Вашингтон с такава молба.

И Австралия беше отблъсната от недалновидната политика на Пекин, който наложи ограничения на австралийския внос.

И вие ми казвате, че всички тези стратегически грешки могат да бъдат компенсирани от дружбата на Китай с руското икономическо джудже (всяка от споменатите по-горе държави, има по-голяма икономика от московската)?

Очевидно е едно: Китай има интерес само от руските природни ресурси, но няма никаква полза да задълбочава конфронтацията си с държавите, с които все пак търгува приоритетно, за да съществува нейната икономика, ориентирана към експортната експанзия.

Путлер превръща страната си все повече в китайска суровинна база, но не може да изтръгне в същото време от китайските другари такова сътрудничество, което би компенсирало световната ѝ изолация от индустриално, технологично и дори военно много, много по-развития свят.