По-трудно е да си българин в чужбина, отколкото в България

В първите години на моето френско пребиваване „българин“ означаваше, че или някой може да те намушка с чадър, или ти можеш да намушкаш някой. Психозата се дължеше на загадъчното убийство на Георги Марков, което никога не бе изяснено.
По една щастлива случайност, не всички французи, които срещах, се интересуваха от сблъсъка на ДС със Скотланд Ярд. В моята книга „Билет за връщане“ описвам как благодарение на Георги Аспарухов аз станах един от най-добрите търговци на хартия. Въпреки професионалните ми успехи, аз продължих да следя с особено внимание образа на сънародниците ни във Франция.
Вероятно никога няма да разбера хора тръгнали за чужбина, които предпочитат за дребни стотинки да цапат името ни пред целия свят, вместо да си седят там където са се родили. В тези хубави майски дни, някакви калпазани развалиха впечатлението от отличното представяне на Григор Димитров на тазгодишния турнир Ролан Гарос. Сложили те ковчези с гипс пред Айфеловата кула. И правят това точно когато Гришо влезе в световната десятка. По този начин прилагателното „българи“ отново се превърна в нарицателно и хвърли петно върху гордостта на сънародниците ни пръснати по света.
Това омаскаряване не е от днес. То е традиция. През 1978 година някакъв Ганчо Ганев задигна ковчега на Чарли Чаплин в Швейцария и заедно с двама-трима ортаци поиска откуп от роднините на звездата на черно-белите филми. В кощунството участваше и един поляк, но прожекторите на медиите още тогава предпочетоха да хвърлят светлина върху „българското участие“, вместо на полското.
По това време нашият най-добър скиор за всички времена – Петър Попангелов блестеше по пистите в Алпите. С отличното си представяне на Олимпийските игри в Сараево и най-вече победата му над Ингемар Стенмарк, той също се изкачи, както Григор Димитров, в световната десятка на шампионите. Злополучната афера с „Ковчега на Чарли Чаплин“ за съжаление омаловажи до голяма степен постиженията на самоковеца.
През 1999 година избухна либийската афера. В продължение на 8 години български медици лежаха в затвора в Бенгази обвинени в заразяване със Спин на либийски деца. В цялото това време, за да направят самопризнания, те бяха изтезавани. Българите от България и от Европа убедени в тяхната невинност, се мобилизираха за спасяването им. Властите в София не само, че изоставиха медиците на садизма на Кадафи, но дори запригласяха на либийските прокурори. Иван Костов, Надежда Михайлова и Николай Младенов се оказаха недостойни и страхливи политици, които се скриха под чадъра „Ами ако са виновни?“
Безгръбначността на съвременната политическа класа достигна своя апогей с „българската следа“ родена в мозъчния тръст на ЦРУ, с геополитическата фантастика на книгата на Клер Стерлинг.
Всички тези събития разпространявани обилно от френските медии за „Български чадъри“, български следи“ или за пари срещу Ковчези, стопиха значително самочувствието на българите във Франция. Подобно на случващото се в родината, те се капсулираха както по времето на Тоталитарната система, със същата подозрителност и недоверие едни към други. Единствени от всички общности, които допринасят за чара на Париж, само българите не разполагат с ресторант или с магазин предлагащ наши стоки.
Преди година разголени български „Кифли“, бяха арестувани, защото снимаха клип пред Айфеловата кула без разрешение.
Изведнъж разбрах, че съм бил истински щастливец, да срещна навреме французи, които помнят българина Георги Аспарухов.