"Изнемогваме, убийствено е": медицинска сестра от Италия разказва за коронавируса

"Не издържаме, вече сме на края на силите си. Убийствено е да гледаш толкова много умиращи хора." Медицинска сестра от италианския Парма разказва за драмите с коронавируса, които се разиграват всеки ден пред очите ѝ.

33-годишната Ариана Шиалпи е медицинска сестра в италианския град Парма. Пред германската обществено-правна медия ZDF тя разказва за драмите, които се разиграват всекидневно пред очите ѝ. Разказва за пациенти, които умират самотни. И за лекари, които едва издържат.

Междувременно бе съобщено, че над 4 800 медицински работници в Италия са се заразили с коронавирус. Това представлява около 9% от всички случаи на зараза в страната. Ето какво разказва Шиалпи в интервюто за ZDF:

Как ще опишете ситуацията на работното Ви място?

Шиалпи: Ситуацията е драматична. Персоналът дава всичко от себе си, но все се оказва недостатъчно. Заразените с коронавирус стават все повече, а леглата в интензивните отделения на болниците не достигат. Увеличаваме броя на леглата, но тогава започват да не достигат респираторите. В нашата болница вече няма нито ортопедия, нито хирургия - всички отделения са пълни с болни от КОВИД-19. А персоналът изнемогва.

Сестрите и лекарите, които контактуват с болните, са от главата до петите опаковани в защитни облекла, носим и предпазни маски, които силно се впиват в кожата около носа и така на практика дишаме един и същи въздух в продължение на 8 часа. След една смяна човек е напълно изтощен, а ръцете са изранени от непрекъснатата употреба на дезинфектанти. Смените стават все по-дълги, умората тежи като олово.

От Италия се чува, че на много места лекарите трябва да решават кого да спасят. Наистина ли е така?

Шиалпи: Да, особено в Северна Италия, която е най-силно засегната, лекарите са принудени да правят селекция. Трябва да решават кой пациент има по-големи шансове да оцелее. Налага им се да преценяват на кого да възложат надежда и кого да оставят на произвола на съдбата. А никой не желае да взима подобни решения. Известно време нямахме достатъчно респиратори и трябваше да взимаме такива трудни решения. Ако имаш двама пациенти, единият от който е на 90, а другият на 65, изборът пада върху по-младия.

А най-тъжното е, че хората умират самотни. Близките им нямат право да ги посетят, защото опасността е прекалено голяма. Хората са изолирани, няма кой да ги прегърне, докато умират. Децата не могат да изпратят възрастните си родители достойно, нито да ги погребат с приличие. Не успяват даже да им кажат сбогом.

Как се издържа в една такава ситуация?

Шиалпи: Ние всички сме на края на силите си - и физически, и психически. Убийствено е да гледаш всеки ден толкова много умиращи хора. Иска ти се всичко това да спре, да свърши, но знаеш, че няма как да стане. Ако аз и мъжът ми, който също работи в болницата, се заразим, двете ни малки деца ще останат сам-самички. Такива мисли са страшно потискащи.

Какви са настроенията сред персонала?

Шиалпи: Всички до един - от хигиенистките през болногледачите до сестрите и лекарите - работят като едно цяло за общото благо. Мнозина сега ни благодарят, но не са толкова далечни времената, когато нас, болногледачите и медицинските сестри, ни гледаха отвисоко.

Какъв е Вашият апел към хората в Германия?

Шиалпи: Знам, че ситуацията в Германия все още не е толкова лоша, колкото в Италия. Може би подценихме ситуацията или пък забелязахме твърде късно какво става, но вие държите в ръцете си силно оръжие - имате преднина и трябва да я използвате за превантивен удар. Надявам се в Германия да не се случи същото, което преживяваме ние сега. Защото това е истинско цунами, което те унищожава - и физически, и психически.