Кризата – главорез на премиери

Шест европейски правителства паднаха през турбулентната 2011 година. Метастазната криза обърка милиони домакинства, но и немалко политически централи, партийни лидери и премиери от Стария континент. Вероятно мнозина от тях са се питали шекспировия въпрос - спасение на еврото или спасение на управлението?

За 12 месеца Ирландия, Португалия, Гърция, Италия и Испания изоставиха премиерите си. Словакия ще го стори догодина. По два сценария се разиграха тези политически трагедии – с избори чрез хората или служебно чрез политиците. Борбата с дупката в държавните хазни, дълга и плана за европейска финансова стабилност бе основната сюжетна линия. А зад нея се вихриха и се вихрят напрегнати политически игри за оцеляване. Гарнирани с гръцки инат, британски песимизъм, немска точност. И, разбира се, щипка италианска мудност.

Политиците  се заеха с трудната задача за строга спестовност. Докато пробваха ходове, както на местния, така и на европейския фронт, милиони протестираха срещу техните намерения, несполуки или свръхочаквания. 

Най-потърпевш от народното недоволство бе Георгиос Папандреу. Гърция успя да получи външен заем, но множество прескочени срокове и незапочнати реформи й надвесиха облака на фалита. Докато Папандреу опитваше да убеди парламента да приеме антикризисния план, за да дойдат въпросните пари, протестирането се превърна в гръцка професия. Най-вече за държавните служители, което още повече утежни ситуацията. Стопи се доверието към Папандреу в собствената му ПАСОК и редиците й в парламента. Опозицията хареса плана му, но не и оцеляването му, а той настояваше да няма предсрочни избори. В крайна сметка се взе решение – антикризисният план се приема, Папандреу се оттегля, назначава се експертно „правителство на съгласието”, в което някои министри, основно от ПАСОК, запазват постовете си.

Така, макар и оглавено от банкера Пападимос, новото правителство на спасението продължава да бъде доминирано от предишните управляващи социалисти, дясната опозиция, както и от националистическата ЛАОС. Интересното е, че крайната десница не е участвала в управлението на Гърция от 1974 г. след падането на военната диктатура.

Вероятно обстановката на Стария континент нямаше да е толкова барутлива, ако политическите лидери по-бързо, успешно и единодушно бяха реагирали на нуждата от спестяване на пари. Въпросът вече не бе просто как да се спаси Гърция, а еврото и от там – ЕС. Как да стане това, когато кризисната ситуация е идеална възможност за печелене на партиен електорат?

Играта загуби и един от най-харизматичните и силни премиери - Силвио Берлускони. За мнозина раздялата му с политиката бе немислима, за други - изненадваща, за трети - дългоочаквана. Усмивката на чаровника бе смрачена от разединение в собствените му редици и множество предателства. (Не говорим за бурния му живот и делата за корупция) Един по един партньорите на Берлускони го изоставиха. Крехката му коалиция, разчитаща на Северната лига, претърпя провал с приемането на пенсионната реформа, следена стриктно от Брюксел. Рим трябваше да вдигне пенсионната възраст като антикризисна мярка, но явно Северната лига и  лидерът й Умберто Боси не искаха да понесат това клеймо. Твърди се, че Берлускони се съгласил да сдаде поста, ако Боси подкрепи реформата.

Отново се намери лесно решение – чрез „привнасяне” на технократ-премиер без партиен гръб. Със задачата да приеме суров план за икономии. С което, между другото, почти моментално да отврати жадуващите по-добър живот свои сънародници.

Дали пък политиците йезуитски не подадоха топката на експертите, за да понесат те на свой гръб тежестта от сериозните реформи? Лесно може да си представим как „електората” губи доверие в премиер, който вдига данъци, реже заплати и прочее, при положение, че дори не е гласувал за него.  Колкото и временно да е управлението му, както стана с италианския Марио Монти. Тези експертни правителства голям вроден недъг -  уязвимост от партиите, разполагащи с депутати.

Политическата шахматна дъска на Европа видя атакуващи ходове от евроскептицизма и национализма, наред с популизма. На преден план излязоха консервативни политици с още по-консервативни идеи често в противоречие с европейската интеграция. Типичен пример е Холандия, където националистите взеха на прицел пришълците от Източна Европа и мюсюлманите. И са против и влизането ни в Шенген.

Към края на годината „диктаторът“ Меркози, събирателен образ на френската и немската политика, успя да прокара идеята си за нов съюз с по-тесни фискални правила. Общи данъци, по-тясна координация, наказания, ако имаш голям бюджетедефицит.... Мнозина видяха в това историческо разделение в ЕС. До момента 22 от 27 страни-членки харесаха идеята, сред които сме и ние. Великобритания обаче се дистанцира, с което даде сериозен отпор на немско-френския „диктат” в ЕС.

За догодина се предвижда рецесия в ЕС. Излизането от патовата ситуация ще продължи по-дълго от очакваното, предупреди наскоро Ангела Меркел. А това е предпоставка за нови политически трагедии, драми и комедии, играни пред публиката на 27 страни.

Неслучайно френският президент предупреди за разпадане на ЕС.