За жените, които не умеят да прощават

Прошката е крайъгълен камък не само в християнската религия, но и в живота. Всички грешим. Важно е да умеем да прощаваме, да разбираме отсрещния човек, да дадем втори шанс.

Разказаха ми една много интересна история. Предавам ви я дословно. В малък град, на около 25 годишна възраст се залюбили Гошо и Ценка. Гошо свястно и добро момче. От добро семейство. Скромно, трудолюбиво. Ценка се имала за една от първите хубавици в градчето. Със самочувствие. За нея тайни в живота няма. Все тя да е последна инстанция. Често надменна. Даже на моменти агресивна. Смята, че света е създаден да се върти около нея. Колегите ѝ в голямата си част не я обичат. Тя им отвръща с хладно презрение и/или надменност. Има само една колежка с която си споделят. Накратко – красива, но дива. Малко от типа „ледена кралица“.

Та залюбили се Гошо и Ценка. Както пее Тодор Колев в една песен: „То беше любов, то беше чудо.“ Тя с постоянно нарастващи претенции. Изкарва си лошите настроения на Гошо. Гошо търпи – нали я обича. И тя твърди, че го обича. Веднъж, в края на първата година връзка, били в обтегнати отношения. Гошо страда, не спи. Обажда ѝ се една събота към 16ч. Той – цялата му душа наопаки. Терзания. Тя – сънена – кротко – кротко спи. Нищо ѝ няма на душата – никакви терзания.

В края на втората година се скарват .Не е нещо - Гошо да ѝ изневерява, тя пак си изкарва лошите настроения на него. Понеже учила нещо висше, но естествено каквото ѝ щукнало на главата, а то - неперспективно. И едва ли не Гошо ѝ виновен, че не може да си намери свястна работа. А Гошо – пред нея, зад нея – все да ѝ угоди. Както и да е – тя кавгаджийка. Та скарват се – ден два не се чуват, Гошо в терзания. Обажда ѝ се. Тя – твърда: „Късаме!“ Туй било, онуй било. Гошо: „Хайде моля те Ценке, дай да се сдобрим, да оправим работата. Много те моля. Толко си ми скъпа!“ Тя – не та не. И казва ключовата реплика, явно нейно верую: „Аз където цепя – не лепя!“

Така, минало се време, Гошо пак прави опити – удря на камък. Отива при дядо си на село да му помага. Почват да работят по градината – това – онова. Бре минава се един час, два часа – дядото гледа – внукът без настроение. Пита го каква е работата. Гошо разказва за Ценка. Разказва и как се разделили, и за репликата на Ценка: „Аз където цепя, не лепя!“

Дядото: „Така казваш казала – където цепи не лепи. А-ха. Ела, Гоше, да огледаме земеделските сечива.“

Отиват при мотиката – дядото я вдига и показва – по острието залепнала земя /пръст/. Отиват при лопатата – също. При кирката – също. Вилата – дето боде, при нея останали сламки по „зъбите“. Греблото, дето стърже и малко боде – при него останали листа по „зъбите.“ Отиват при брадвата на дръвника. Дядото я вдига – острието блести на слънцето. Излъскано от цепене на дърва. По него няма останала и една прашинка.

Дядото: „Виж Гоше, ето тази брадва цепи. По нея няма нищо. Така ще е и при твоята приятелка – мъж няма да задържи. По-добре си намери друга.“

Гошето послушва дядо си. Страда шест месеца ли, година – ли. Заминава за София. Намира си работа. Оженва се. Две деца. Щастлив брак. След 20 г. среща случайно един общ познат с Ценка. Заговарят се. От дума на дума, пита за Ценка. Как е, що е. Познатият: „О-о-о, тя се ожени. Има дете. След 2-3 г. брак се разведоха. Доколкото знам, имала две-три връзки, ама не за дълго. И сега си седи сама.“

В заключение ще кажа какво казват старите баби на село: „Не се живее с ледена кралица, а с душица!“

Изследване на Банчо Банов, Финансов експерт