Спорът между София и Скопие: ето как можем да се разберем с македонците

Новото правителство на Кирил Петков залага на прагматизъм и енергични действия. Естествено то се захвана да вади България от задънената улица в отношенията със Северна Македония, където я вкараха популистите на ВМРО (какво само име за българска партия!). Петков постави 6-месечен срок за намиране на компромис и обяви, че ще разшири обхвата на разговорите между двете страни в посока на бизнеса, транспортната инфраструктура, културния обмен. Защото по-важно е бързо да се открие самолетна линия до Скопие (както правителството обещава), отколкото да се караме за етноса, от който бил Гоце Делчев. Разбира се, политиката е изкуство на компромиса и българските политици ще трябва да покажат на избирателите си, че са получили нещо и са защитили националния интерес. Както впрочем и македонските. Нека добавя и че президентът Радев – макар че откри и издигна Петков – едва ли е на неговия акъл и не бих се учудил ако вземе да го играе чугунена глава по тази тема. Все пак хубавото е, че лъже-патриотите не влязоха в парламента, а националистите-социалисти се сринаха на изборите.

За шестте български искания

Въпросът е какво може да изиграе ролята на победа за пред българския избирател, обработван вече три години с антимакедонски истерии (каквито впрочем се разгарят и от другата страна). Да се построи железопътна линия е дълга работа, затова пък да се сменят няколко табелки по улиците на Скопие ще даде на българите незабавно удовлетворение.

Исканията на София са шест. Оставям настрана двете чисто формални - декларирането на ненамеса във вътрешните работи на България и редовната употребата „република“ към името на Северна Македония (което трябвало да значи, че от Скопие нямат териториални претенции към Пиринския край). Нашата съседка е доста по-малка и слаба във военно отношение и да се страхуваш от подобни неща ми се вижда леко абсурдно. Но така или иначе тези двете могат веднага да се изчистят ритуално и тържествено. Основна претенция към Скопие това е „включването на българите в конституцията на Северна Македония“. По мои наблюдения тук е и ключът към вдигането на ветото – нашите управници ще могат да се върнат с трофея и да тържествуват. Преди 20 г. българите там бяха 1400, при новото чувам да се говори за около 3000, което пак е три пъти по-малко от власите. Но разбира се нищо не пречи те да бъдат обявени за малцинство в конституцията в изреждането преди „и други“.

Тук обаче има два трудни въпроса. Промяна на македонската конституция изисква квалифицирано мнозинство, а дали такова може да се събере понастоящем, аз не съм сигурен. Вторият, това е дали София ще е доволна от броя на хората, които ще са се обявили за българи в преброяването от тази година. От президента до последния фейсбукар българите са убедени, че цифрата ще бъде манипулирана. Къде са тия 120 000 човека, които са се обявили за българи и са взели паспорти? Значи ги дискриминират, не им позволяват да имат своята идентичност? Истината, разбира се, е ясна за всеки – паспортите взимаха (а понякога купуваха!) не защото се чувстваха българи, а за да заминат на работа в Германия. Ама как сега да ги издирим, как да ги накараме да се преброят като българи?

В Северна Македония едва ли са учудени от тази тема – преброяването там обикновено се превръща в политически проблем, защото малцинствените права имат цифрово изражение. Не знам и доколко ще удовлетвори това решение българските граждани, които са убедени, че в СМ живеят потомци на българи. Да добият последните права на малцинство, това ще значи, че мнозинството в тази страна е друго. Да добавя и че е доста нахално от наша страна да настояваме някой да вкарва малцинства в конституцията, ако ние самите не признаваме за малцинство дори турците, които са към 8%. И готови ли сме на реципрочна основа да признаваме македонско малцинство у нас – отговорът е официално и категорично не. Но да не издребняваме. Компромисът е лесен и нищо на коства на Скопие да го направи – само да съберат двете трети в парламента.

Предотвратяването на езика на омразата към България е нещо неясно, което може да се разтяга както си искаш. Примери бяха давани с това, че древните българи били определяни като татари. Какво обидно има да си татарин не знам, аз мисля, че обиждаме татарите като се обиждаме. Но това така или иначе е глупост. Ако утре в македонските учебници напишат, че прабългарите са хуни, което е по-близо до истината, ние май пак ще го броим за „език на омразата“. Преди пък някой беше обидил сексистки министърката на външните работи, някакви освирквали певеца за Евровизия, който имал български паспорт. Един журналист стигна до там да обвини комшиите, че не се били зарадвали на нашето приемане в ЕС. Абе не ни обичат и това е!

С историята ще е най-трудно

Бедата е там, че се търси конфликт, за да се оправдае заетата веднъж позиция – вижте колко сме мощни, от нас зависи нещо, ще си го изкараме на по-слабия. Спомнете си само скорошното обвинение, което гръмна в българските медии, че СМ поругава български военни гробища. После се оказа, че Външно министерство ще проверява дали изобщо там е имало гробище. И скандалът затихна, но си остана усещането, че те ни поругават. Надявам се, че Петков няма нужда да играе тази игра, неговият електорат е друг.

Разбира се, най-трудната тема е историята. За жалост, правителството на Петков не се кани да закрие злополучната историческа комисия, която буксува и позволява на политиците да буксуват и те. Все пак новата политика сякаш се готви да „гледа напред", а историците да не се пришпорват с политически задачи. Впрочем нещо такова предвижда единствената подточка в Договора за добросъседство, където се споменава история – комисията да работи, но там не се предвижда тя да е тази, която ще вземе решението за приемане в ЕС; няма срокове за нейните решения, нито пък са уточнени целите, които ѝ се поставят. Нека напомня, че Франция и Германия написаха първия си съвместен учебник по история точно 50 години след сключването на Елисейския договор за приятелство, 56 след учредяването на Европейската икономическа общност. Ако бяха почнали с историята сега щяха да са като нас - доникъде.

И ако питате мен изобщо не става дума за исторически факти, в които се кълнат и от двете страни, а за идентичности, които са тръгнали в различни посоки през последния век. Идентичността не е факт, а колективно преживяване, което се основава както на история, така и на митове, филми, песни, местна кухня. Надявам се Петков да си представя нещо такова като съвет за културен обмен – търсене на онова, което ни сближава, не „авторско право" над един или друг герой от миналото.

За българския фашизъм и македонския югокомунизъм

Една сериозна историческа комисия оттук нататък има да се занимава единствено със събитията от средата на 20-и век, които имат пряко отношение към разрива между народите ни: българския фашизъм и ранния югославски комунизъм. За втория – надявам се македонските интелектуалци да се мобилизират и да осъдят насилията над хората с българско самосъзнание след 1948-а. Реабилитацията на пострадалите е едно от исканията на българската страна, което веднага може (и трябва!) да се изпълни.

С българския фашизъм следва да се захванем ние тук. До 1989 доктрината за монархо-фашизма беше официално възприета от комунистическата партия, та даже имаше титла „борец против фашизма“. Как стана така, че изведнъж тия хора – бивши комунисти като Радев, бивши доносници на държавна сигурност като Каракачанов – се завъртяха на пети и обявиха, че фашизъм не е имало, а каквото сме правили в окупираните територии било по нареждане на Хитлер? От десет кладенци вода докараха да доказват, че не било фашизъм, нямало масова партия, нямало газови камери. Ами разни фашизми има – от мекия в Португалия, до радикалния в Унгария. Но отвъд терминологичното жонгльорство за всеки нормален човек е ясно, че тогавашната българска държава е съучастник на нацистките престъпления – пуска немските войски да нападат Югославия и Гърция, извозва с вагони на БДЖ евреите в Треблинка. А аргументът, че сме спасили нашите евреи, а сме дали чуждите – ами той сам по себе си е същината на фашизма.

Как можем да се разберем

Мисля, че ако тук България направи един жест и отстъпи - което значи на първо място да престане да се „обижда“ на фашистки окупатор - нещата ще потръгнат. Мисля, тогава и комшиите ще разберат, че много български войници навремето са вярвали, че участват в светла кауза и после са се оказали измамени. Разбирателство по миналото ще има само ако всеки е склонен да се вгледа в грешките на своите.

Автор: Ивайло Дичев