С две думи: не-възможно!

Славчо Кънчев*

При липса на справедливост какво е суверенитетът, ако не организиран грабеж?

Свети Августин Аврелий (13. 11. 354 г. – 28. 08. 430 г.) – християнски теолог

Колкото и да е „модерно“ делегирането в забвение на интелектуалното творчество на Владимир Илич Ленин, то не са само една или две теоретичните му разработки, които са напълно актуални и понастоящем. В. И. Ленин безспорно е бил прав в своето заключение, че когато разглеждаме което и да е обществено явление, включително и държавата, от гледна точка на неговото възникване и развитие, то в него, несъмнено, ще се окажат остатъци от миналото, основите на настоящето и заченките на бъдещето.

В процеса на еволюционното развитие на обществото, също и при революционни трансформации, миналото, настоящето и бъдещето са като брънки от една неразкъсваема верига. Животът и устройството на обществото се определят в толкова по-голяма степен от миналото, колкото то е по-богато на исторически събития.

Паралелно с инфилтрирането на миналото в съвремието, редом с комплекса от благоприятни и неблагоприятни условия на настоящето; като пристигнало с Машината на времето, се разполага и бъдещето. Това е третият елемент, който представлява важен компонент на обществените отношения. Бъдещето присъства в настоящето поради обстоятелството, че човек е надарен с памет за миналото. И затова своето поведение в настоящето той – на основа на натрупания опит в миналото, – определя с оглед на бъдещето. Всеки индивид, на основата на своята морално-ценностна система, избира поведенческия си стереотип, за да постигне своите идеали, които проектира в бъдещето. Наличието у масите на подобни идеали, или тяхното отсъствие в дадена част от множеството хора – това са изключително важни елементи, определящи обществения живот.

Как присъства бъдещето в настоящето на България?

Отговорът на този въпрос съдържа съжалението, че в българския език думата „бъдеще“ няма множествено число. Понеже се изхожда от предположението, че в реалността бъдещето може да е само едно. Но в нашия, българския случай, точно реалността неопровержимо показва, че времето, което идва, като социално съдържание, е двойствено. Паралелно ще съществуват две отделни реалности, по модела на ситуацията понастоящем, тъй като в България сега едновременно живеят две социални групи. Наистина те са граждани на една и съща държава, но иначе са напълно ceteris paribis, тоест при неравни други условия, както са казвали древните римляни.

Първата – малобройната, е т. нар „елит“. А втората – многобройната, включва всички останали българи. В „Речник на българския език“ думата „елит“ е обяснена като „най-издигнатата, отбрана част от дадено общество, от дадена социална група, организация, среда и подобни“.

В своя анализ на обществено-икономическите формации италианският икономист и социолог Вилфредо Парето въвежда правилото „80/20“. Според него 20 процента от причините за събитията са отговорни за 80 процента от последствията. Съотнесено към приходите, това означава, че 20 процента от населението прибира 80 процента от доходите. Дори реалността е още по-сурова от теоретичното заключение. Според изследване от 2006 г. на Университета на Обединените нации (UNIWIDER), най-богатите 10 процента от пълнолетните хора на планетата притежават 85 % от световното богатство, а най-бедната половина от човечеството притежава едва 1 %. Но дали това разпределение е справедливо, пропорционално спрямо реалния принос за положителните икономически резултати, или пък функциониращата система е така фино и същевременно умело настроена, че да облагодетелства тези, които са начело на корпорациите, вземат инвестиционните решения и управляват бордовете, както и да е в изгода на членовете на партокрацията.

Ето че повече от едно поколение, след като идеята за позитивното доминиране на свободния пазар и глобализацията се съживи; на разпространението на мантрата, че най-успешният начин за разрешаване на всеки обществен проблем е да го оставим на естествената пазарна динамика, броят на проблемите и дълбочината им – уви! – надминава изходната база. Вече е ясно, че тази пазарна идея не отговаря на много въпроси. Пазарите демонстрират ефективност като рационален инструмент за позитивна икономическа динамика, но тяхната социална рефлексия е пълно фиаско. Пазарите не притежават съвест и много бързо, в условията на тяхна доминация, закъсват болните, необразованите и възрастните. Пазарите демонстрират своя специфична нравственост, изразена в максимата, че „всички начини за печелене на пари са добри, важно е те да са много“. Пазарите иманентно се стремят към ефективност, а това неотменно означава консолидация на власт и ресурси, и опериране с човешките индивиди единствено от гледна точка на тяхната ефикасност спрямо икономическата система, без значение за влиянието и крайния резултат върху техните съдби.

Доктрината за „доминирането на пазарите“ към днешна дата притежава дълъг приложен летопис и той свидетелства, че в действителност пазарните механизми не се справят достатъчно добре с неефективността, слабостта и недостатъците на системите за свободен трансфер на капитали и на свободна търговия. Не съдействат за създаването на социално справедливо общество, а това е цел, дори много по-важна отколкото е интегралният икономически резултат. Понеже, както заключава преди повече от един век френският учен-юрист М. Ориу: „Зрялата държава се стреми да осъществи в себе си политическа свобода, и в същото време социална справедливост“.

Независимо от непрестанните усилия на „елита“ да представи своите свръхдоходи като естествено произтичащи и пропорционални на неговия реален принос към икономическия растеж, то от само себе си се разбира, и това е било много пъти доказвано от самия живот, че дълбокото материално неравенство се явява пораждаща основа и залог за реално възникване на тази почва на юридическо неравенство, което се проявява чрез различната защитеност и приложимост на основните конституционни права и свободи, в зависимост от различното материално положение на гражданите. Колкото е по-дълбоко разслоението на обществото по материален признак, колко е по-зейнала пропастта между богатите и бедните в българското общество – и в което и да е друго общество, – толкова по-безсмислени и безсъдържателни стават конституционните постановки за равенство, равноправие, еднакви гаранции за правата и свободата на гражданите и други подобни декларации.

Никак не е случайно, че у нас не се публикуват статистически данни за съотношението на собствеността на най-богатите десет процента от населението спрямо най-бедните десет процента. Както и съответната информация за разположените на върха на социалната пирамида един процент най-богати. В случая мълчанието е красноречиво средство за манипулиране на масовото съзнание. Ала и колкото и да се разстила дезинформационната завеса, то реалните доказателства на крещящото социално неравенство са пред очите ни.

Каква е технологията за постигане и поддържане на това неравенство? Тя съществува, откакто се е появило разделението между бедни и богати. Именно при първобитния строй започналото разделение на обществото първоначално води до това, че от общата маса на членовете на рода се отделя обособена група на вождовете, военачалниците, жреците. Използвайки своето обществено положение, тези хора си присвоявали по-голямата част от военната плячка, най-плодородните парчета завоювана земя, огромни количества добитък, занаятчийски изделия, оръдия на труда. Своята власт, с течение на времето превърната в наследствена, те използвали за защита не толкова на обществените интереси, колкото на личните, за да държат в подчинение своите роби и безимотните си съплеменници. После се появяват и други признаци за разлагане на първобитнообществения строй и съответстващата му родова военноплеменна организация, която постепенно започнала да бъде изтласквана от държавната структура.

Оттогава човешката история е драматична епопея на борба между богатите и овластените, и париите. Често балансът в техните взаимоотношения е бил търсен на бойното поле. От метежа на експлоатираните в древен Египет през ХІІ в. пр. н. е., предвождан от сириеца Ирсу, в опита им да си извоюват по-справедливи условия на живот. По-късно въстанието в древна Гърция на илотите** през 464 г. пр. н. е.; въстанието на сицилийските роби в Римската империя през 137 г. пр. н. е.; въстанието на Лепид през 78 г. пр. н. е., отново в Римската империя; после знаменитото въстание под ръководството на Спартак, избухнало през 73 г. пр. н. е. – дълъг е списъкът на опитите от страна на подтиснатите да си осигурят по-сносен живот.

Поколение след поколение, епоха след епоха действителността е била ужасяваща за бедните. Богатите са печелили в настоящето и са си осигурявали предимства в бъдещето, а бедните са обречени на оскъдица днес и посипани с щедри обещания за бъдещето. Реалността срещу илюзорния мираж.

Обичайните последствия са били, че масите, недоволни от ситуацията, са създавали предпоставки елитът да бъде свален от власт и заместен от нов елит, който както показва хронологията, отново действа по познатата схема: в удовлетворяване на своите тесни интереси.

Възможно ли е тази управленска матрица да бъде преформатирана и да бъде установен баланс в разпределението на икономическите резултати, различен от зловещата формула „20:80“?

Отговорът с две думи е: Не-възможно! Ако не бъде въведена ефективна система за контрол върху действията на „елита“. Контрол, който да предхожда и да съпътства техните действия. От старта на лансирането на предложения за социален инженеринг до крайната фаза на неговото изпълнение. Именно чрез прилагането на една широка демократична култура при осъществяването на държавното управление, а не единствено чрез периодично смучене на близалката за възрастни наивници, наречена „демократични избори“.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

** – В древна Спарта – човек от основната маса на победеното и поробено население, което е собственост на робовладелската държава, но е прикрепено към земята на господарите, която обработва със свои оръдия на труда, плаща натурален данък и е освободено от военна служба.