Набедените корупционери

Навършиха се двадесет и три години, откакто Асоциацията за борба против корупцията в България (А. Б. К. Б.) полага усилия за редуциране на употребата у нас на „сребърни аргументи“, както още древните римляни са наричали подкупите.
Извършените през този период многопосочни проучвания от страна на А. Б. К. Б. на различните форми на корупционни практики в България изваждат наяве една картина, която принципно се различава от широко разпространената обща представа за ситуацията с разпространението на корупцията у нас.
Оказва се, че злият дух не е в чак такива размери, с каквито го привиждат множеството от българските граждани. Корупция наистина има, и то в големи размери, но все пак една част от тръжните процедури с публично финансиране, както и изразходваните по други канали средства от държавния бюджет, са похарчени с немалка доза разхищение, но не поради мотивация от страна на служители, които са били подкупени, за да действат в разрез със своите задължения.
Просто госпожите и господата, госпожичките и господинчовците на държавна ясла или не са толкова смели, че да се занимават с корупция, или просто не им е било направено съответното изгодно предложение, но е безспорен факт, че нецелесъобразното изразходване на държавни средства е извършено единствено поради неглижиране, т. е. неизпълнение на техните служебни обязаности.
Мотивацията за подобен тип поведение на служителите в националната и местната администрация е сложен комплекс. От една страна така е реализиран де факто принципът на утилитаризма: да се получи максимално удоволствие срещу минимално страдание, или преведено на езика на трудовото ежедневие това означава да бъде получено възнаграждението срещу минимални усилия. Този тип морал нанася значителни икономически вреди на българския суверен при извършването на тръжни процедури с публични средства от страна на държавните служители. На предварителния етап преди одобрението на печелившия кандидат „спестяването“ на служебни усилия е многопосочно. Първата „мина“ е още при определянето на параметрите по отношение на необходимото количество и съответното качество на артикулите (стоките) и/или услугите, които ще бъдат обект на тръжната процедура. На този етап вариантите са потенциално възможните вреди, които ще бъдат нанесени на държавата, са много. Например през пръсти извършена оценка може излишно да завиши количествата и качеството, което би раздула разхода за дадена обществена поръчка. Или същото недобросъвестно действие, но в обратна посока: изчисления, които съдържат недостиг на количества или дадено мнение, че и едно по-ниско качество би удовлетворило изпълнението на конкретната поръчка. Но после тези скрити дефекти на прогнозната документация за провеждането на тръжната процедура излизат наяве, а тяхното отстраняване – ако изобщо е възможно, – изисква по-голям финансов ресурс, отколкото ако първоначално подготовката на тръжната процедура от страна на държавния служител е била извършена добросъвестно.
Често мотивацията за поведение от този стереотип у даден държавен служител е информацията, с която той разполага за корупционни практики на негови колеги. Тя го демотивира да изпълнява със старание задълженията, следващи от изискванията на длъжността, която заема. Демотивация от рода „Не стига, че не далаверя, ами чак пък и да се потя, докато бачкам! Айде, бе, да не съм луд!“
Американският политолог Самюел Хънтигтън (18 април 1927 – 24 декември 2008 г.) още през миналия век заключава, че „От гледна точка на икономическия растеж единственото по-лошо нещо от общество с ригидна, твърде централизирана и подкупна администрация, е общество с ригидна, твърде централизирана и неподкупна бюрокрация“.
Но самото обстоятелство, че понякога правителството в дадена държава (но определено не винаги) чрез своите намеси в икономиката създава обстановка, при която не може да се разчита на съществуващи механизми за ефективно разпределение на публичните ресурси, съвсем не е аргумент за „оздравителния ефект“ от корупцията. В такива случаи корупцията също би могла да доведе до грешки и да навреди на икономиката. Подобно заключение може да бъде направено и по отношение на корупционното нарушаване на утвърдени политически механизми или организационни процедури. Резултатът може да се окаже вреден за политическата стабилност и интеграция, както и за ефективността на дадена организация
Всъщност при недобросъвестното, макар и не преднамерено и без пряко финансова изхода, изпълнение на служебните задължения, е несъмнено налице неявно облагодетелстване на държавния служител. Вместо да вложи условно, например, 200 работни часа, за да подготви съответните изискуеми параметри за изготвяне на документацията за тръжната процедура, като държавните интереси да бъдат напълно защитени, служителят действа неефективно и реално влага само 100 работни часа. Налице е една много трудно доказуема измама, тъй като макар и да си е икономисал усилия, служителят получава пълното си възнаграждение за 200-те работни часа.
Тази порочна схема е в действие на всички нива на държавната администрация. Неофициалните разговори, които лично съм провеждал в качеството ми на председател на УС на А. Б. К. Б. с видни български политици, с опит относно функционирането на държавната администрация, разкриха катастрофална ситуация. Както директно обобщи един от моите събеседници: „Опитаме ли се да въведем повсеместно високи стандарти за изпълнение на служебните задължения, ще срещнем автоматична съпротива, която би могла напълно да затормози функционирането на държавната машина. Освен това, за да го направим, нашата партия трябва да разполага със съответния властови ресурс. Това би било равносилно за политическо самоубийство за нашата партия, понеже ако реализираме дори само опит за реформиране на КПД-то на администрацията, ще паднем от власт“.
Вероятно подобни са разсъжденията на функционерите на ръководни постове в целия политически спектър. Именно инстинктът за самосъхранение се явява ефективна спирачка на партокрацията срещу опит за радикално оптимизиране на функционалността на държавната администрация. Или както многовековният опит на българския народ показва: „Не си слагай пръста там, където скърца!“
Ето защо българската държавност не е в състояние все още да постигне зрялост. Понеже, както заключава преди повече от един век френският учен-юрист М. Ориу: „Зрялата държава се стреми да осъществи в себе си политическа свобода и в същото време социална справедливост“.
Суровата социална реалност за мнозинството от българското население неумолимо налага появата на нов политически продукт. Нова конструкция на държавното управление, в която да преобладава републиканската идея. Това е възможността гражданите реално да участват в държавното управление, както и да бъде установена ефективна система за контрол върху лицата на избираеми публични постове, и то през самия мандат. Понеже шансът за оценка единствено чрез пуснатата бюлетина през цепката на избирателната урна категорично изостава във времето спрямо необходимостта на житейската действителност. Освен това то превръща делегираната от страна на суверена власт на практика в невъзвръщаема по време на целия мандат. Всъщност властприлагащите индивиди (властимеещ е единствено суверенът!), се превръщат в узурпатори на власт. Както пише политологът Робърт Майстер: „Взето само по себе си, представянето е средство, позволяващо на хората да преобразуват държавата, (докато) само за себе си то е средство, позволяващо на държавата да контролира хората“. Тази хипертрофия на т. нар. „представителна демокрация“, поне у нас, се е самолегитимирала като враждебна на гражданите. Всъщност този дефект на държавното управление, което не е контролирано от суверена, е отбелязан още от Жан-Жак Русо в неговия труд „За обществения договор“ (Книга трета, глава петнадесета, с. 171): „Английският народ мисли, че е свободен; той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо“.
Твърде дълъг е пътят, който е необходимо да измине българският народ, за да промени ситуацията. Но друг вместо него няма да свърши това дело. Не и (псевдо)елитът, в никакъв случай, това би било собственото му харакири!

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България