На този ден през 1918-та Удроу Уилсън излага своите "14 точки"

На този ден през 1918-та година американският президент Удроу Уилсън излага своите "14 точки" за установяване на "траен и справедлив мир" в Европа и в целия свят след Първата световна война. Основополагащи са принципите на равноправие при разрешаване на междудържавните спорове и суверенитет на народите, като водещи трябва да са историческото наследство, етническия характер и народността на населението в спорните територии. Това коментира във "Фейсбук" Кристиян Шкварек.

Идеализмът на Уилсън се сблъсква челно с реалполитическото отношение на останалите членове на Антантата, които се опитват да прекроят следвоенния период по правото на силата. Уилсън влиза в редица остри противоречия със съюзниците по отношение на съдбата на победените народи, както и на онези народи и региони, освободени от разпадналите се империи.

На Парижките мирни преговори през 1919 г. единствено той от победителите в Първата световна война се застъпва за загубилата България. Така пресича мераците на Гърция, Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и Румъния Царство България да бъде заличено като държава и поделена между тях. Въпросните им амбиции срещат одобрението на другите три държави победителки от Антантата – Франция, Великобритания и Италия. Президентът Уилсън заплашва, че ще напусне преговорите, ако държавата с вековни история и култура бъде затрита.

Още през лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, в който се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България, с обща площ над 13 000 кв. км площ. Населението от половин милион българи на Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич да се наричат „прави сърби“. Гърция пък проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че от 1913 г. областта вече е българска. През 1919 г. Атина решава да заграби цялото Беломорие, без да се съобрази, че землището е населено с етнически българи. Румъния, която през 1916 г. извършва погроми срещу българското население в Южна Добруджа, вече я е заграбила.

В такава обстановка през 1919 г. в парижкия замък Версай се срещат победителите от Антантата – Джордж Лойд - Великобритания, Виктор Емануел - Италия, Жорж Клемансо – Франция, и Томас Удроу Уилсън – САЩ. Воден от доктрина в международните отношения, която на конференцията ще бъде подигравателно наречена "доктрината на идеализма", Уилсън осуетява плана за ликвидирането на България като независима държава и разделянето ѝ на три части. Президентът е безкомпромисен докрай, като заявява, че по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи с подялбата на един народ със самостоятелна държава и вековно минало. В крайна сметка територията на България е намалена, но значително по-малко от тази на другите загубили държави от Оста, както и невъобразимо по-малко от исканията на съседите ни за пълното ни заличаване от картата.

В следствие на всичко това Иван Вазов пише едно от последните с произведения:

~~~~~

УИЛСОНУ

Кат нов Христос оттатък океана

издигна ти евангелие ново,

отдъхна си земята, с кръв обляна,

пред твоето миротворяще слово.

И поздрави светът зората ясна

на любовта. И поздрави той века,

че край полага на враждата бясна

и че човек ще вижда брат в човека.

И ний, за правда дето ляхме кърви,

казахме си: „Тоз глас висок не лъже.

Изгря денят на правдата!“ – и първи

сложихме си победното оръжье.

И правда чакахме – дойде насилье,

любов ожидахме – срещна ни злоба

безжалостна – каквато не таил е

и самий пъкъл своята утроба!

Видяхме – късно! – че на слаб чест няма,

ръце без меч – ръце са за верига...

Разбрахме – късно! – че реч блага е измама,

че писан договор „парче е книга!“

О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?

Надви нощта на факел благороден.

И твоя глас и пустиня се разнесе,

и твоя зов за мир оста безплоден!

Звучеше в твоя зов речта Христова,

но той кат нея бе осмян... забравен –

не бил готов светът за таз обнова,

не бил узрял духът за подвиг славен.

Празнува пак неправда и коварство,

венец от лаври носи пак лъжата!

Ликува злото: божието царство

не иде – то е още в небесата!

И гледам пак море от мъки люти,

и плач, и стон из родните предели,

гнезда напуснати, тегла нечути

на братя, слънчице едвам видели!

А стид? А свян? А съвест человешка –

нима са те потребни на юмрука?

И тоз мир безподобен? Гавра тежка

над разпнатий страдалец тука!

Ужасна бе войната, без пример е

в исторьята; но на кръвта ѝ петното

не е дотолкоз черно, както чер е

тоз срам, навека лепнат по челото.

16 октомври 1919

Иван Вазов