Разделената нация и обединената плутокрация; Накъде отива България?

Коментар на Кръстьо Петков

Докога ще сме така разделени като нация”? – запита преди седмица журналист от социална медия. И продължи: „Има ли изход от тази безумна ситуация”? Моят кратък отговор беше, че вече сме „отвъд хребета”, откъдето връщането е изключително трудно, дори невъзможно – по мирен път. Що се отнася до изхода, такъв винаги има – стига да се намерят доброволци да го потърсят.

Кратките отговори обаче, дори да са близо до истината, не носят особена полза. Мислещите хора са устроени така, че искат сами да проумеят събитията, които се случват с тяхно участие или безучастие. „Истината, пише Махатма Ганди, е Господ!”. Всеки цивилизован човек предпочита сам, без посредници да се докосне до Него. После взема решенията – правилни, грешни, глупави, наивни...

Моята статия е провокирана от растящата тревога на мнозина българи, че противопоставянето в обществото е достигнало критична точка, отвъд която ни чака гражданска война. Свършва четвъртвековният мирен преход – криминален, несправедлив, изпълнен с конфронтации, но без масово насилие. Вече не минава денонощие без жертви – жени и деца, имигранти и бежанци, православни и друговерци. Разнасят се черни списъци на инакомислещи интелектуалци, придружени със закани за саморазправа; лепят се плакати с черепи; от подземията изпълзяват наказателни бригади. От тук до първите изстрели и взривове е само една крачка.

Как се стигна до днешната опасна ситуация?

Двете разделения

Откакто съществуват човешки общества, те винаги са били разслоени - на социална и биологична/ расова основа. Българското посттоталитарно общество изживя исторически катаклизъм, като премина от състояние на идеологически прокламирано равенство към дълбоко разделение на материална основа. При първия („социалистически”) модел иронията се състоеше в това, че в реалния живот едни групи бяха „по-равни от другите!” (по Джордж Оруел). Соцпатологията беше заменена с друга, квази- капиталистическа. Формално изравнената общност на българите беше заместена от постмодерна социално поляризирана на конструкция.

Разделителната линия се вижда и с невъоръжено око: между приказно богати и крайно бедни, свръх осигурени и социално зависими, властимащи и лишени от власт. Така стигнахме до онова патологично състояние, характерно за глобализацията, при което всяка нация неизбежно се разполовява на два неравни блока: „плутономия” и „прекариат” (според определението, дадено от проф. Ноам Чомски, в неговата книга „Окупирай”). Първите ( 1%) живеят в суперлукс; вторите, без т.нар. салариат (обслужващите властта и корпорации) са обречени на несигурност и мизерия.

Тук обаче свършва социалното разделение и започва биологичното. Лишените от сигурна работа и достойно заплащане, от елементарни медицински грижи и добро образование за децата, от социални грижи за увредените, от заработени пенсии, от равни шансове за професионална кариера и пр. вече не гледат на себе си, на себеподобните и на „другите” като на социални/ човешки същества. Инстинктът за оцеляването измества нормите и навиците за социално общуване и взаимно подпомагане. В обществото се разпорежда не добрият, а злият дух на капитализма: животинският нагон.

За неговата разрушителна енергия предупреждава още преди десетилетия великият Кейнс; наскоро тази опасност , възродена сякаш от страната на мъртвите, беше обрисувана от Джон Куигин в нашумялата книга „Зомби икономикс”.

Когато дълбоките неравенства в обществото възникват и се възпроизвеждат на социална основа – класова, професионална, статусова и пр., недоволните се държат в подчинение чрез властова принуда, култивираща страх. Но в България е различно. В нея се изгради (по-точно: имплантира) зомби-капитализъм в съкратени исторически срокове; сдоби се с управляващ „елит”, тотално обсебен от вярата, че общественият и икономическият живот се поддържат по правилото на социалната джунгла: „силните оцеляват и преуспяват, слабите загиват”!

Годините на принуда и страх обаче изтекоха. Настъпи времето за употреба на други инструменти за социално регулиране: озлобление и омраза. Именно те са двигателите на всички видове агресии, които заливат днешната българска земя. Как стигнахме дотук?

Коренът на злото

Народопсихолози твърдят, че такъв е генетичният ни код. Етнолози се позовават на популярната сентенция: ”Най-обичам да мразим”, превърнала се в мото на българското всекидневие. Летописци припомнят, че като правило зли гении са стояли зад социалните беди на българина. Но малцина са тези, които търсят корена на злото в начина/ модела, по който беше осъществен т.нар. постоталитарен преход в България. Ако някъде се срещнат писания по темата, те са на конспиративна основа : планът „Ран-Ът” ни е виновен; или американците и евреите ни мислят злото; или пък руснаците ни отмъщават за загърбеното братство и т.н.
Нека да се обърнем към сериозните анализи. Нашият ерудиран сънародник Цветан Тодоров описва по следния начин подмяната на западната демократична и хуманна цивилизация (виж: „Интимните неприятели на демокрацията”, Изток-Запад, 2013): научният либерализъм зае мястото на научния комунизъм; а от началото на 21 век светът премина към нова фаза- на т.нар. ултралиберализъм. Идеологията на комунизма проповядва, че правилно е онова, което говори партията - държава; философията на неолиберализма насажда култ към необуздания предприемачески дух - притежание на малцинството. Този култ е неразривно свързан с последователно, фанатично прилагане на принципа на индивидуализма; което, преведено на достъпен език, означава: всеки да се оправя както може в социалната джунгла. И понеже „моженето” е различно, неуспелите започват да търсят виновника за собствените си беди в другите до себе си: българите - в циганите и турците и обратно; мюсюлманите - в неверниците; младите - в старите; интелигентните - в непросветените и т.н.

Някой може да възрази, че тези реакции се отнасят за външния свят и не са валидни за България. Не съм съгласен. Тъкмо у нас неолиберализмът пусна най-дълбоки корени- в сравнение с всички останали страни от бившата съветска зона. Както преди 1989 г. бяхме най-болшевизирани, така след смяната на режима станахме най-ревностните радетели на пазарния либерализъм, вкл. и ултралиберализмът, задушаващ всяка проява на групова солидарност и повик за справедливост.

Като възприе неолибералната доктрина, българският постоталитарен „елит” си осигури спокойствие и всевластие: докато плебеите се ненавиждат, дебнат и линчуват един друг, плутономите са сигурни в своето бъдеще. Но не съвсем!

Обединената плутокрация

В началото на 90-те години Радой Ралин идваше в моя кабинет в сградата на КНСБ, за да си поговорим за...плутокрацията! Тогава тази дума не беше на мода; рядко се споменаваше и за олигархията. Големият сатирик се тревожеше в какво общество ще живеем и ме питаше, ще се възстановят ли социално-осигурителните/ взаимни фондове от царско време - на чиновници, занаятчии и други съсловни групи. Интересуваха го не само паричните и материалните активи, одържавени след 1944 г., но и дали ще се възстанови социалната икономика, която е дала възможност на българите със свободни професии да натрупат колективно състояние за милиарди златни франкове (част от тях и досега лежат на депозит в швейцарски банки). Тази идея беше провалена – със задружните усилия на бившите комунисти и новите демократи. Как победи заговорът е дълга история, която се надявам в бъдеще да разкажа.

Тук става дума за друго: зараждането на българската посттоталитарна олигархия, показала завиден нюх и способности за интеграция в името на котерийните си интереси? Мнозина коментатори и досега твърдят, че зачеването е станало преди 1989 г.; раждането - след 1990 г.; а родителите и наследниците са все от червено потекло. За първото и второто са прави, но за третото- вече не. В края на 90-те години червената олигархия беше обогатена цветово и биологично: чрез смяна на боята, съешаване с инородни субекти и обогатяване с пришълци. Днес олигарсите „Марка БГ”, са пъстроцветни - червени и сини, жълти и оранжеви, турскосини. Само че цветовите нюанси нямат никакво значение, стигне ли се по подялба на власт и ресурси.
БГ - олигархията си извади важни поуки от несполуката да създаде публична институция за контрол върху държавата, довела до взаимно изтребване (справка - съдбата на Г-13). Ориентира се към покупка на политици (връщането на бившия монарх с парите и подкрепата на т.нар. биг. бизнес). Влезе в съдружие с влиятелни политици, разделяйки богатството с тях (главно от върхушката на БСП и ДПС). Последната олигархична иновация е покупката/ поръчката на цели партии - креатури , чиито предизборни листи и следизборни назначения се одобряват не в политическите, а в бизнес - централите.
Така двете власти - финансова/ скрита и публична - се сляха в едно.
От „редовата” олигархия се откъсна и извиси плутокрацията: кликата на по-най-богатите. Междувременно те превзеха водещите медии и правосъдието и ги превърнаха в свое оръдие за манипулиране и поддръжка. На практика - превзеха държавата!

Изводи за недоволните и протестиращитe:

1. Недоволните, чиито гняв преминава в яростна омраза и се излива в агресия - денем и нощем, по улиците и площадите- преследват себеподобните от други биосоциални разновидности. Само че не хуманоидите, а мутиралите либералоиди са техните идейни опоненти и социални неприятели;

2. Протестиращите –студенти и интелектуалци - искат безусловна оставка и незабавни избори. Ако се окаже успешна тази политическа миниреволюция, тя ще доведе до нова еволюция на олигархичния модел. В България ще се установи режим на плутархия- т.е. на паралелно съществуване на олигархията и плутокрацията. Втората, като по-обединена, ще бъде новият Хегемон.

3. Успехът на всеки протест, зависи не от нагнетяването на агресията, а от постоянството на ненасилието (перифраза на Ганди). С днешния депутатски сбироток, предвождан от лицемерни плутократи, няма как да се води нормален диалог. Следователно има нужда от:
- институцията на посредниците- както стана в Тунис; както се изработи споразумението от Монклоа в Испания след Франко; както са постъпили в Швеция през 30-те години на 20 в.;
- авторитетни и безпристрастни българи , които да договорят цената на отстраняването на корумпираната корпоративна върхушка и овластяването на гражданите, предлагайки българската Магна Харта!.
-по-чести демонстрации на политически компромис, какъвто е съвместният апел на държавния глава и премиера за толерантност и солидарност.
Какво ще се случи с разделената българска нация, ако няма рационален диалог и не се постигне нов обществен договор? Само Господ знае какво ще е нейната съдба. Казват, че бил българин!