За плагиатството в академичните среди

Доц. д.н. Вилиян Кръстев

За академизма у нас отдавна се говори в негативна тоналност, заради куп натрупани проблеми в организацията му: нестихваща масовизация (кой ли вече не е студент?!); задълбочаващ се търгашески образ (парите движат образователния и научния процес); несъвместимост на предаваното знание с практиката; постоянно обезценяващи се научни степени и академични длъжности… Последните са все повече изпразнени от съдържание префикси (д-р, д.н., доц., проф.), чиито притежаващи ги лица нямат нито самочувствието, нито основанието да бъдат надстройката на модерно и съзидателно общество в европейска държава.

Причината: международната изостаналост (в авторитетните класации на световни образователни рейтинги няма нито един български университет сред първите 1000!) и преобладаващо провинциалния характер на науката у нас вървят ръка за ръка с отчайващо невежество и наглост на значителна част от хората, представляващи системата на родното висше.

Един от най-масовите дефекти на академизма, често оставащ в сянката на разобличението, е плагиатството. У нас то е отдавна криминализирано, но заради ширещата се бездарност и ниската подготовка сред отделни представители, често е съзнателно притулвано и остава неразкрито. Детайлите на този проблем са „заровени“ в сега действащата практика на академично израстване, която създава порочни условия за неговото мултиплициране.

Без да навлизам в подробности относно критериите в академичното израстване ще отбележа, че то е подчинено на закон (ЗРАСРБ), който предвижда провеждане на научни конкурси на принципа на лична покана. Тоест запътилите се да придобиват научни степени или академични длъжности сами определят кои да са техни оценители, с отсъствие на всякаква форма на анонимност и непредвидимост. Дали това ще са Генчо, Пенчо, Атанас и Спас няма особено значение, защото подборът е приятелски нагласен. Оттам нататък всичко е ясно – кандидатът по конкурса да готви банкета и да „шие пагоните“ за новопридобитата титла.

Тревожно е, че множество от случаите с плагиатство остават неразкрити в продължение на години, а извършителите на подобен род деяния си кютат необезпокоявани в университетите и научните институти, и дори раздават мисъл и оценки за постиженията на другите. Съществува неписана закономерност, според която, ако някой се е изкушил към плагиатство вероятно го е правил и преди или ще го направи повторно в бъдеще. Плагиатството в това отношение е непросто престъпление, а болестно състояние на ума и онагледява „интелектуалната скопеност“ на извършителя. То е форма на некадърност и неграмотност за онзи, който го е извършил, доказвайки че мозъкът му не може да роди нищо съзидателно.

Всяка година към Комисията по академична етика на МОН постъпват десетки сигнали за плагиатство, повечето от които се потвърждават от външни арбитражни оценители. Става дума за шокиращи по своите мащаби кражби на интелектуален труд, както и свързани с тях процедурни нарушения от страна на оценители по съответните конкурси. А уличените в плагиатство са с наукометрика, която трябва да се търси с лупа, за да се фиксира.

Нямащите акъл, паразитиращите или търсещите бързо академично израстване са главни носители на плагиатския синдром. Къде обаче остава съвестта и усещането за справедливост на оценителите при научни конкурси? Някои от тях са специалисти по маркетинг и брандинг, други се пишат за „имена в науката“…, но когато дойде време да го покажат на практика – компетентностите им дават фирà. Дали с умълчаването на подобни престъпления тези представители на академизма осъзнават откъде си получават заплатите и каква вреда нанасят на висшето образование и социалните системи у нас?

Защото плагиатът, окопал се в системата на висшето образование, възпроизвежда своята некадърност и неграмотност върху студентите, които обучава. Последните, внедрили се в практиката, стават разпространители на неграмотност, дебелащина, простащина. Такава все по-често виждаме в българското образование, администрация, управление...