"Льотчикът" се оказа "протестър"

Животът е пълен с иронии. Такъв е случаят с Румен Радев, бивш военен летец и настоящ президент на България. По всички стандарти на българската координатна система, БСП, която го издигна през 2016 г., е консервативна политическа сила. Заради нея и уставните навици трудно можеше да се очакват от човека със „зелени чорапи” действия, които хората да олицетворят с думата „промяна”. Но изминаха две трети от мандата и се случи изненада – Радев не може да бъде критикуван, че не е търсил промяната. Тесните президентски правомощия не му позволяват да повлияе съществено върху събитията, но почти винаги е на барикадата срещу статуквото. И в общ, и в пряк партиен смисъл, той е президентът протестър. Това е най-отличителната му черта досега.

Подобна оценка въобще не е преувеличена. Тя е подплатена от основните действия по време на мандата му. Тук е добре да се направи уточнението, че обикновено медиите и социалните мрежи се занимават с изключително дребнави интриги, като например статусите на жена му и скарал ли се е с поредния напуснал член на екипа си. Затова и не забелязват важните неща. А Радев наистина е протестиращ президент. Това не значи непременно, че е принципен, независим, винаги разумен. Но значи, че застава зад важните протестни несъгласия, считани по общоприетите критерии за положителни явления.

Върлите му фенове, основно симпатизанти на БСП, се боят да не бъде причислен към „умните и красивите”. Върлите му критици пък, тоест самите умнокрасиви, се страхуват да признаят, че президентът наистина ги подкрепя във всяко начинание. Затова тази му роля – на протестиращ държавен глава – е неглижирана до момента. Но ето ги фактите, погледнати не в черно-бяла призма:

# Радев пръв обяви война на настоящото правителство. Свали доверието от него в обръщение към нацията. Заложи всичко или нищо.

Това стана шест месеца преди дебаркирането на Христо Иванов на южния морски бряг и началото на протестите. Още тогава той вдигна барикадата срещу ГЕРБ – тук сме ние, там са те, двата свята са невъзможни заедно, Борисов да си ходи. Предвид мутренския характер на ГЕРБ, потвърдено и от прокурорската хайка срещу него, Радев игра ва банк. Уязвим е, че по-рано се правеше на сляп при избора на Гешев. Активизира се едва след като новия главен прокурор взе да души на „Дондуков” 2. Но така или иначе Радев вдигна юмрук срещу Борисов още през февруари, не върви след събитията. Свалянето на доверието на теория е символичен акт, но на практика – институционална война.

# През целия мандат досега Радев буквално следва дневния ред на „умните и красивите”.

Известно е, че именно те са протестиращите хора. Понякога недоволството им съвпада с интереса на повечето българи, друг път – не. Така или иначе за каквото и да възроптаеха, Радев бе с тях. Вой за екооценките, промяна в закон ще ги претупа – Радев налага вето. Вой за палатките – вето и за правилата на къмпингуване. "Демократична България" (ДБ) иска държавния глава да оспори административнопроцесуалния кодекс – оспорен е. И за КТБ искаше рекация ДБ по т.нар. „закон Пеевски” – вето отново. Един ден целият интернет се разлюля от възмущение – „Капитал” възвести: „Румен Радев наложи вето на цензурата, маскирана като защита на личните данни”. Вой и за промяна в концесионирането, т.нар. „доживотни концесии” – ново вето. Протестърите искат машинно гласуване - иска го и Радев. Приватизационният закон готви опрощаване на пари за Домусчиев – пак вето. Имаше още много примери. Всичко това може да бъде омаловажено с аргумента, че Радев не е нито от ГЕРБ, нито от Патриотите, тоест популистки им се противопоставя. Но същественото е, че почти във всеки един случай бе прав, а и понякога имаше истинска полза – Борисов разпореди да няма подарък за Домусчиев, ГЕРБ коригира и пределните цени на стоките при извънредното положение, спрени също от Радев. Най-важното е, че така президентът действаше изцяло в обществен интерес.

# „Отворени” многопосочно съветници.

Две интересни назначения се състояха в президентския екип това лято. Случайно или не, те станаха малко преди началото на протестите. Иванка Иванова, бивш юрист на „Отворено общество” и със стаж изцяло в НПО сектора, влезе на „Дондуков” 2 като юридически съветник. Правният президентски съвет пък бе попълнен от някогашния следовател Бойко Рашков, който беше в тежък конфликт със Сотир Цацаров. Без да се надценява значението и на двамата, кадровите ходове са част от процеса, който изправи Радев срещу господстващите сили. В имиджов план назначението на Иванова е без аналог – „фуражката” стана „соросоид”. Няма да е изненада, ако чрез Иванова Радев търси подкрепа от НПО кръговете в битката за втори мандат.

# Срещу ДПС

Румен Радев поиска НСО да не пази безценните телеса на Делян Пеевски и Ахмед Доган. Както стана ясно, той и на закони на ДПС се противопостави. Доскоро трудно можеше да се прецени реакцията на Движението. На старта на есенната парламентарна сесия обаче Мустафа Карадайъ поиска оставката на държавния глава. ДПС настоя той да си ходи заедно с премиера. Така стана ясно, че партията, която е властелин на задкулисието, е срещу Радев. В същата реч Карадайъ отхвърли конституционните идеи на ГЕРБ, в общата какафония изстрелът срещу Радев остана забелязан слабо. Но е повече от любопитен, защото е с изместен център. След като ДПС е против Радев, значи няма да го подкрепи за нов мандат. Кого ще подкрепи тогава? Няма кой друг, освен кандидат на ГЕРБ – пореден маньовър на ДПС да остави отворени вратите към партията на Борисов, докато ѝ отхвърля Великото Народно събрание.

Именно всичко това превръща Радев в президент, който е на нож със статуквото. Отдавна не бяхме имали такъв. Плевнелиев бе присъдружен на ГЕРБ, размърда се единствено при краткото управление на БСП и ДПС. Първанов се обграждаше с олигарси, опитваше се да наставлява БСП и тръгна срещу премиера Станишев, едва след като изпусна от контрол него и партията. До момента Радев няма такива грехове.

Но е факт, че голямото изпитание за него ще настане в случай, че БСП вземе властта.

Да си коректив на чуждите е лесно. Забавното е, че засега той е много повече президент на „умните и красивите”, отколкото на БСП. Ако не страдаше от предразсъдъци, първият и най-естествен избор на „Демократична България” догодина щеше да е подкрепи Радев на президентските избори. „Льотчикът”, както го обиждат, застава зад каузите им много повече от някогашния им любимец Плевнелиев. Но подкрепа едва ли ще има, защото Радев все пак е „комунист”, Решетников го е издигнал и т.н. Но истината хич не е умно-красива за ДБ, направо си е грозна –

Радев е натовски генерал, а многопочитаемият генерал на ДБ - Атанас Атанасов, не е.

Докато Радев е следвал авиация в САЩ, Атанасов е бил полицай в Разград.

Но има и пунктове, по които президентът заслужава единствено критика. Той не защити шефа на НСО Красимир Станчев за цирковете на Христо Иванов на „Росенец”, популистки и неетично за човек с униформа го хвърли на кладата на политическите интриги. Текучеството в администрацията му не е добър знак, там се усеща „блестящата” пиар експертиза на съпругата му. Радев не проявява и нещо, което по принцип е кът за нас, българите, – балансът, мярката. Не е прав, че единствено критикува ГЕРБ. Спокойно може да отчете и построените магистрали, и корупцията при тях. Голям позьор и демагог бе и при извънредното положение - атакува правителството за „икономическите последици” от коронамерките, след като бе ясно, че всички държави затварят и последиците за тях са същите. Но в крайна сметка позитивите от досегашния му мандат са повече.

Точно в този момент периодът е труден.

Положението е направо комично – Радев е институционална емблема на протестите, бясно върти педалите, но на празни обороти. Няма как да е иначе, след като Конституцията му отрежда тесни правомощия. И някъде тук – около желанията и действителността – се крие и големият риск за Радев. Носят се слухове, че ще прави партия или най-малко ще благослови такава. След което ще въздейства с нея върху процесите. Това би било най-голямата му грешка. Всяко обвързване с партии е пагубно, защото хората го харесват като надпартиен. Българската конституция е отредила много интересен статут на държавния глава в мирно време. Той няма преки управленски правомощия, не може да влияе. Може само да изрича верни критики. И именно защото може само да говори, е в състояние да събира популярност, ако говори правилно. Хубава или лоша, такава ни е Констутуцията. И колкото парадоксално да звучи, България ще загуби, ако вместо добре говорещ президент, напипващ проблемите, имаме президент, който се прави на партиец – и опитва да реши нерешимото.

Коментарът е на Искрен Вълчев и е публикуван в "Гласове"