Проф. Кирил Топалов пред ФАКТИ: Диктатурата дебне от политическата неграмотност

Кой е проф. Кирил Топалов?

Проф. Кирил Топалов е писател, драматург, литературен историк, преводач, дипломат. Роден е на 21.V.1943 г. в София. Потомък на бежанци от Дебър. Завършва българска филология в Софийския университет, където 40 г. преподава възрожденска литература. Специализира във Варшавския, в Атинския и Солунския университет. Преподавал е в университета в Екс-ан-Прованс, Франция. Бил е директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, на Фонд „Научни изследвания“, общински съветник. Посланик на България в Гърция и Ватикана. Носител на Големия кръст на ордена на Феникс за изключителни заслуги за развитието на българо-гръцките отношения. Носител е на най-високи държавни ордени на Ватикана Суверенния Малтийски орден и Черна гора.
Женен е, има три деца - Любомир, Ани и Ния.

След 1944 година властта у нас активно работеше за създаване на "македонска" нация и език, заявява професора.

Не мога да не засегна темата за Македония. Ще има ли някога разбирателство, или то е исторически немислимо?
Темата е огромна и многостранна, трудно е да се формулира с две думи. Македония бе подарена на Тито от Георги Димитров, българската власт след 9.IX.1944 г. активно помагаше, за да се създаде тази фалшива „македонска“ нация с фалшивия си „македонски“ език.
Вече осем десетилетия в нашата романтична и така мила Македония децата се възпитават от учебниците си, че „бугарите са номадско племе, занимавало се с грабителство, а по произход са турци, татари и монголи“, че са „варвари“ и „фашистки окупатори“. Обществото им е отровено от зловещ антибългаризъм. Показателен в това отношение е фактът, че който в тази държавица иска да дойде на власт, се съревновава с останалите кандидати по степента на омразата си към всичко българско. Те до такава степен са заслепени масово от училището, пропагандата и медиите и възпитани в ненавист към всичко българско, че дори сега, когато и от нас зависи дали да продължат пътя си към Европейския съюз, не смятат за нужно поне привидно да проявят някаква склонност към диалогичност. Това, разбира се, е жалко, защото нашето общество се отнася към тях с роднинска симпатия, с историческа болка за съдбата им и с желание да им помогне. Но насила хубост не става.

От автора:

Проф. Топалов, благодаря Ви, че отделихте от времето си за това интервю. Нека започнем от най-интересната и нашумяла тема около вас през последните два месеца – вашата книга „Живот по неизбежност“. Рядко в Софийската градска художествена галерия може да се видят над 200 почитатели на литературата накуп, където поетът и литературен изследовател Йордан Ефтимов представи книгата, актьорът от Театъра на армията Георги Новаков изпълни весело-тъжния (каквато всъщност е и цялата книга!) въвеждащ текст „Любезний читателю“, а маестро Александър Пумпалов „озвучи“ събитието с майсторското си изпълнение на пианото на хитове- евъргрийни. Още по-рядко Аулата на Софийския университет се е препълвала така празнично с повече от 350 души, както това се случи десетина дни по-късно на втората премиера на книгата, съчетана и с отбелязването на Вашия 80-годишен юбилей, когато ректорът проф. Анастас Герджиков и Ваши колеги, все Ваши бивши студенти, очертаха огромния Ви принос в изследването на възрожденската литература, проф. Михаил Неделчев представи в академичното си юбилейно слово и Вас, и романа, г-жа Йорданка Фандъкова, също Ваша бивша студентка, припомни огромния Ви принос за развитието на културата на столицата като общински съветник преди години, актьорът от Народния театър Михаил Петров прочете посрещнати с интерес и весел смях интересни ваши спомени от срещите Ви с академиците Михаил Арнаудов, Петър Динеков и други светила на българската наука, а маестро Пумпалов отново зарадва публиката със своите майсторски изпълнения.

- Според Вас на какво се дължи успехът на този „Мемоарен роман“, както сте го нарекли в подзаглавието?

- Вероятно причините са повече от тези, които ми идват на ум от прима виста, както се казва на български, но след като предателски разкрихте моята едва 80-годишна възраст, бих могъл да се възползвам от това и да Ви припомня, че на тези години човек вече има немалък жизнен „стаж“ зад гърба си, и би могъл да разкаже немалко спомени за срещите си с хора, които бяха, други пък още са, значими фигури в нашия, а и не само, културен и обществено-политически живот през последните шейсетина години, които в общи линии „рамкират“ и „сюжетите“ в романа. Сред тях са не само споменатите от Вас учени, но и мнозина български писатели, сред които Димитър Талев, Багряна, Дора Габе, Радой Ралин, Иван Давидков, Любомир Левчев, Боян Биолчев и още мнозина други, великата Гена Димитрова и голямата Лили Иванова... Сред тях са и едни от най-добрите съвременни, или пък от близкото минало гръцки писатели, приятели на автора, като класикът на гръцката драматургия Яковос Камбанелис, доайенът на гръцката проза Василис Василикос, известният романист Тасос Атанасиадис, поетите Илияс Симопулос и Янис Моциос, големият кипърски поет Кириакос Хараламбидис, големите режисьори и актьори Каролос Кун, Стефанос Дуфекцис, Манос Катракис, Васос Андронидис и мнозина други. Тук са и мнозина видни гръцки политици, сред които президентите Константинос Стефанопулос и Каролос Папуляс, забележителният гръцки духовен водач архиепископ Христодулос, легендарният герой от гръцката съпротива Манолис Глезос, редица министри, а от посланическия мандат във Ватикана и Малтийския орден – самият папа Франциск и предшественикът му папа Бенедикт XVI, кардиналите Бертоне, Паролин и мнозина други, Великите магистри на Ордена – списъкът би бил безкраен... Това – като малка извадка от огромния брой видни личности, с които животът го е срещнал и за които читателите на вестника малко или много са чували. Разказвал съм живота си „по неизбежност“ (който никой не ни питаше искаме ли да го избегнем такъв, какъвто е, или предпочитаме по-друг) не сухо и скучно, а с ирония и самоирония, воден от принципа на един велик френски просвещенец от Осемнадесети век, че постоянната сериозност е най-сигурният белег на посредственост и от правилото на Оскар Уайлд, че глупости говорят или вършат само умните хора, за останалите това е ежедневие... Разказите ми прескачат напред или назад понякога по цели (и даже няколко) десетилетия, сиреч водил ме е не хронологическият, а тематичният или асоциативният принцип. На най-близките си приятели съм казал да не четат книгата, защото почти всичко, което е в нея, съм им го разказвал неведнъж, припомняйки им и утешителните думи към тях в такива случаи на жена ми Веска, някогашна моя студентка: „Изтрайте го четиридесет и пет минути (един академичен лекционен час), той сам ще спре“...

- Какъв беше пътят от „Софийски истории“ до „Живот по неизбежност“ ?

- С две-три изключения разказите от тази книга, която излезе през 2021 година, са също напълно автобиографични, но те са текстове, подчинени на всички закони на фикцията и художествената проза. Извън тях обаче остана по-голямата част от живота ми, който е живот и на цялото мое поколение, на което пък се падна да живее все в „интересно“ (разбирай идиотско) време, чиито „параметри“ не трябва да се забравят. Повечето родители не разказват на децата си какво е представлявал животът „по неизбежност“, за да не ги били обременявали, без да се сещат, че така ги обричат на опасността и на тях да им се случи същото, защото животът понякога поднася на обществата не много приятни повторения. Днешният българин мисли, че свободата да говори каквото си мисли, да пътува или работи по света свободно, да развива някакъв - дребен или по-голям - ­бизнес, да се свързва чрез интернет или по телефона с целия свят, децата му да учат каквото си искат и още много други неща, които демокрацията позволява, са му дадени от Дедо Боже веднъж завинаги. Нищо подобно – диктатурата, която винаги дебне от всеки ъгъл на политическата неграмотност, може внезапно да превърне държавата ни в една Северна Корея, да не идвам по-близо с примерите.

- Забравихте ли някоя история в „Живот по неизбежност“? Всичко ли разказахте или...

- Нищо не съм забравил, но ако бях вкарал всичко комично или тъжно от живота ми, историите, които са ми се случили с всички хора, с които съм общувал – за добро или зло ­­– ще трябва да напиша многотомна поредица. Писателят обаче трябва да владее правилата на мярката на нещата, както е обяснено още много преди нас от по-умните ни предшественици.

- Вие сте и един от известните драматурзи и кинодраматурзи. Филмите по трите Ви първи романа – „Бягай... Обичам те“, „Бъди благословена“ и забраненият от цензурата някога „Не се сърди, Човече“ – наложиха бързо името Ви на един от най-четените български прозаици с провокативните си за онова строго контролирано идеологически общество проблеми за съдбата на самотните майки и изоставените от тях деца – теми, до които никой дотогава не се бе осмелил или не се бе сетил да се докосне. „Бъди благословена“ спечели голяма част от най-престижните български и международни награди на различни кинофестивали за най-хуманен сценарий. Повече от 17 Ваши пиеси бяха поставяни на български и чужди сцени, а прочутата Ви пиеса „Нерви за любов“ счупи всички рекорди в българския театър със своите едновременни постановки в 9 или 10, не си спомням вече, български театри. Как се чувства един млад български писател, когато на някой голям международен кинофестивал филмът по негов сценарий получи най-голямата награда?

- Не мога да Ви кажа, защото по това време вече не ме пускаха да пътувам навън, още по-малко в някоя западна държава. Загрижените за доброто на българското общество институции, особено ако си отказал да им служиш, не прощаваха някои неща. Филмите, пиесите или романите ти можеше да се случи да минат през иглените уши на правилата на речевите институции, защото ще носят навън някакви точки за държавата, то ти ще научаваш за наградите си от съобщенията във вестник „Култура“, от някой кинокритик, който е бил на фестивала, а понякога разбираш за това случайно след няколко години... Това беше и една от прелестите на живота по неизбежност. Но имаше и някои добри страни – млад си, имаш време да се понадяваш и на живот „не“ по неизбежност. Вие сигурно си спомняте колко пъти вашата майка – голямата българска поетеса и моя добра приятелка Ваня Петкова – беше „прибирана“ от „народната“ милиция само защото баща Ви е арабин. Сега такова нещо с Вас не би могло да се случи, та ако ще да сте се залюбила с марсианец. Но внимавайте, че нали Ви казах – животът е колело и „а“ може много лесно да съвпадне с „я“.

- Считате себе си за „дипломатстващ писател“ , а не за пишещ дипломат. Къде е тънката граница между тези две понятия?

- „Пишещи дипломати“ е една много добра инициатива на Държавния културен институт към Министерството на външните работи, ръководен мъдро от доста време от неуморимата Снежана Йовева. Тя често организира премиери на книги, написани от дипломати, чрез които човек може да научи много интересни неща не само за дипломатическата професия, но и за редица по-малко познати държави, народи и култури. В рамките на тази полезна инициатива бе представена и моята книга в Софийската градска художествена галерия, за което изказвам гореща благодарност, затова и направих този малък и добронамерен каламбур, с който исках да кажа, че макар и да съм прекарал десет от годините си като посланик – в Гърция, Ватикана и Малтийския орден – нямам смелост да меря „дипломатически“ ръст с дългогодишните дипломати, прекарали на това трудно поле целия си живот. Моята основна и истинска професионална реализация е в литературата и науката.

- Вие сте един от радетелите на идеята, че националният празник трябва да изразява достойнството на един народ, духовното му извисяване, че трябва да обединява, а не да разединява. И че 3 март не е такава дата. Ако трябва да посочите една дата, която ни обединява, коя е тя?

- Безспорно датата 3 март е важна в нашата история, но това е дата на един предварителен договор между две вековно враждуващи империи, който поставя началото и на фаталното отделяне на Македония от Майка България – една вече почти двувековна травма за хората от двете страни на изкуствената граница. Империите воюват само за да завладяват, запомнете това. Империя-освободителка е оксиморон, нещо като дървен камък. Затова и този празник разделя, а не обединява обществото ни. Несъмнено по-подходящи са дати, които тотално обединяват народа ни – 24 май, 20 април като начало на Априлското въстание, 6 септември като ден на Съединението или 22 септември като ден на обявяването на българската независимост... Имаме толкова много възможности, крайно време е да си намерим празник, на който всички българи да се радваме и да се обичаме, а не да се мразим.

- Професор сте по българска възрожденска литература. Преподавал сте в СУ „Св. Климент Охридски“, в Шуменския университет „Константин Преславски“, в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, в Нов български университет и в Арт-колеж – София, в Атинския университет, в университета в Екс-ан-Прованс, Франция, изнасяли сте лекции в папски университети в Рим, в Неаполския университет и в други научно-изследователски и образователни центрове по света. Откъде идва интересът ви към възрожденската ни литература?

- Възраждането е най-светлата, най-вдъхновяващата епоха в дългия исторически път на нашия народ. По духовния си заряд и по мащаба на резултатите си то може да се сравни единствено с християнизацията на България през IX век, когато пред обществото се отварят нови хоризонти за пробуждане и просперитет. След почти пет века отсъствие от картата на независимите и достойни държави Възраждането върна България в пътя на осъзнаването на националната си идентичност и значимост, постави началото на процеса на превръщането ѝ в значим европейски и световен фактор.

- Имате специална връзка с Гърция – специализирате новогръцка филология в Атинския университет, после в Солунския. Били сте наш посланик в Атина. Историкът проф. Юра Константинова заяви, че „българо-гръцките отношения са икономически, липсват научни и културни програми, които да преодолеят наследения негативизъм“. Какво е вашето мнение?

- Проф. Константинова е права. Между обществата на двете държави все още съществуват непреодолени комплекси от недалечното ни минало и сигурно още доста поколения българи ще си задават въпроси за българските корени на част от населението в днешна Северна Гърция – в районите на Драма, Серес, Кавала, Кукуш, Костур, Воден, Лерин, Преспа и други, както и много гърци ще търсят свои следи в Пловдив, Варна, Бургас, Созопол, Поморие, Анхиало, Царево... Мисля, че времето ще излекува тези исторически травми и новите поколения ще общуват помежду си в по-малко обременена от исторически комплекси духовна атмосфера.

- От 2013 до 2019 г. сте посланик във Ватикана. На вас дължим много научни конференции, посветени на българския духовен принос в европейската култура, организирахте посещението на папа Франциск (2019) в България…С какво ви обогати престоя във Ватикана?

- О, това е въпрос, чийто пълен отговор би бил повод за написване на многотомен труд. Папската институция е уникална по своята мащабност на общуването с хората, по своята близост до тях, по своето влияние върху душевността на няколко милиарда не само католици, но и хора от всички възможни религии, които съществуват днес на земята. Само ние, православните, все още не можем да проумеем, че единството на християнския свят е по-важно от несъществените догматически различия между двете църкви, които, както впрочем и самият папа Франциск нееднократно е отбелязвал, са се разделили някога привидно по споменатите догматически различия, а всъщност по геополитически съображения – кой да владее по-голяма част от огромния християнски свят. Папата непрекъснато призовава ако не към единение, то поне към сближаване, защото иначе става все по-страшно в света, както всички виждаме.

- Били сте директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Автор сте на многобройни научни изследвания – статии, студии и книги върху историята на българската литература, на известни романи (три от които филмирани), на поставяни на български и чужди сцени двайсетина театрални и телевизионни пиеси и др. Повече читател или писател е съвременният българин?

- Май повече писател. Както един книжовник някога е възкликнал: „Какво време настана – всички пишат, никой не чете“. Липсата на критерии при издаването на книги, обстоятелството, че всеки, който може да си плати издаването на книга или много книги, е вече със самочувствието на писател, ме кара да си спомня определението на възрожденския литературен критик Нешо Бончев за съвременната му обилна графоманска кръстьопишурковска литература като „чернокнижно дяволско хороигрище“. Както виждате, имаме традиция и в това отношение.

- Журналистиката ни е все назад в класациите за свобода на словото, но пък определяте медийния език като твърде свободен, граничещ с просташка свободия. Къде е истината? На кое стъпало поставяте българската журналистика?

- А, я не ме скарвайте с журналистиката ни, срещу нея няма да хвърля камък, тя е свободна да бъде добра или лоша, полезна или вредна, важното е да бъде винаги будна и честна, каквато с някои известни на всички ни изключения всъщност е. Самият аз съм започнал като млад журналист, сега също често взимам думата по разни въпроси и като публицист, член съм на СБЖ и винаги ще помня първия урок в това отношение, който получих от Димитър Талев, когато трябваше да го интервюирам, още бях студент, по поръка на един столичен вестник. На въпроса му какъв искам да стана, аз с голямо неудобство смотолевих „журналист“, стори ми се недопустимо пред Великия да произнеса думата „писател“, което всъщност беше мечтата ми, а той доста строго ми обясни, че журналистиката е много важна и отговорна за общественото здраве професия, тя била „глас и съвест на народа“, самият той нали затова бил пратен след Девети в „Куциян“ – заради вестника си „Македония“... (Там впрочем по една и съща причина са били заедно с баща ми, който е бил един от най-младите му „чираци“ във вестника.)

- И в края на нашето интервю не мога да не засегна темата именно за Македония. След всичко на което сме свидетели , как ще се развият отношенията от тук нататък между България и Македония? Ще има ли някога разбирателство или то е исторически немислимо?

- Темата е огромна и многостранна, трудно е да се формулира с две думи. Македония бе подарена на Тито от Георги Димитров, българската власт след Девети септември 1944 г. активно помагаше за се създаде тази фалшива „македонска“ нация с фалшивия си „македонски“ език. Още през 1934 година Коминтернът взима под диктовка на Сталин и Троцки решение държавата България да бъде ликвидирана и на нейно място да се създадат три държави – Македония, Тракия и Добруджа, със съответно „македонски“, „тракийски“ и „добруджански“ езици. Тоест трябва да сме щастливи, че по-късно е изпълнена само първата част от пъкления план името България да бъде изтрито от географската карта. Така вече осем десетилетия в нашата романтична и така мила Македония децата се възпитават от учебниците си, че „Бугарите са номадско племе, занимавало се с грабителство, а по произход са турци, татари и монголи“, че са „варвари“ и „фашистки окупатори“. Обществото им е отровено от зловещ антибългаризъм. Показателен в това отношение е фактът, че който в тази държавица иска да дойде на власт, се съревновава с останалите кандидати по степента на омразата си към всичко българско. Те до такава степен са заслепени масово от училището, пропагандата и медиите и възпитани в ненавист към всичко българско, че дори сега, когато им зависи от нашето решение дали да продължат пътя си към Европейския съюз, не смятат за нужно поне привидно да проявят някаква склонност към диалогичност. Това, разбира се, е жалко, защото нашето общество се отнася към тях с роднинска симпатия, с историческа болка за съдбата им и с желание да им помогне. Но насила хубост не става.

Интервю на Оля АЛ-АХМЕД